Вазов - начало или утеха

„За да разберем Вазов – пише проф. Михаил Арнаудов в една своя студия за народния поет от 1920 г., – трябва да знаем преди всичко две неща: темперамента му и времето му. Едното е дълбокият извор на вдъхновението, огледалото, в което се отразява светът, другото – задачата, що му се поставя от среда и условия, с техните ограничения, интереси и събития, дали насока на поривите му.“

Началото
 

Вярно е, че преди Вазов имаме Ботев, който изгрява ярко, като метеор, сливайки в едно оригиналното си творчество със саможертвата на един жизнен път. Имаме и Каравелов с „Българи от старо време“ и „Мамино детенце“, бунтовните песни на Чинтулов, „Нещастна фамилия“ на Васил Друмев и „Изгубена Станка“ на Илия Блъсков, театралните опити на Добри Войников и Сава Доброплодни, стиховете и публицистиката на П. Р. Славейков, даскалската поезия на българското пробуждане. А пък още по-преди имаме Раковски с практически нечитаемия днес „Горски пътник“, който за времето си извършва коперникански обрат в умовете.

Но именно Вазов е този, комуто се пада да слее в едно двете епохи от българския живот – българското Възраждане с българското освобождение. Да преживее промяната, да извае образа на онова, що е било „преди“, да опише възторзите и непомерните национални въжделения, последвани от всичките крушения и нещастия, сполетели по-сетне българите. В този смисъл Вазов наистина кръстосва в себе си две времена, задавайки историческото настояще през романтизма на миналото.

А това начало е наистина определящо. Къде другаде, ако не в съзряването на младия Вазов, съвпаднало с българското пробуждане, можем да почувстваме духа на онова време? Затова е от особено значение да се вгледаме в първите литературни стъпки на младия Иван Минчов Вазов, в кипежа на юношеското му съзряване между църковните и народните борби. В своето изследване за формирането на Вазов, защитено като дисертация в Сорбоната през 1938 г., проф. Петър Христофоров настоява, че всеки писател и поет продължава да живее в много случаи с ранните си впечатления и спомени, с много от навиците, придобити през чирашкия период на своето изкуство. Поради което, искаме ли да обхванем по-сетнешната стихия на творчеството му, би трябвало да се изкачим в планината на времето, дотам, откъдето ручейчетата на вдъхновението се провират през скалите и урвите на годините, за да се превърнат в голяма река на творчеството му, на свой ред заживяла със спомена за „вълшебната планина“. 
 

Самият Вазов живее на разлома между две епохи. Броени месеци го делят от появата на нова България. И искрата на свободата е онази, която истински пробужда таланта му. Така за кратко време след 1878 г. той дарява на прохождащата българска литература „Грамада“, „Митрофан и Дормидолски“ и „Немили недраги“; „Епопея на забравените“, „Под игото“ и „Нова земя“; „Чичовци“, „В недрата на Родопите“, „Великата рилска пустиня“ и „Драски и шарки“; „Към пропаст“, „Борислав“, „Ивайло“ и още толкова много други творби.
 

Утехата

„Има писатели, които измислят личните спомени на един народ. Вероятно във всяка литература е така. В нашата, струва ми се, това е Вазов", споделя съвременният писател Георги Госпидинов в „Невидимите кризи". И продължава:

Ако народите наистина сънуват, то някой непременно пише техните сънища. Нашите сънища могат да бъдат писани поне от трима големи – Ботев, Яворов и Вазов. Има значение в чий сън пребиваваш. И в чии безсъници. Българската  литература е била честита да има и от мрачините на Яворовата „Нощ”, и от светлите Вазови „Поля и гори”. Яворов е дълбокото, пропастта, бездната, каньонът на този канон. Вазов е планините и долините, и великата Рилска пустиня, и един кът от Стара планина, но огрени от слънцето на една класическа хармония

Пред Ботев винаги сме във вина. Яворов ни препраща в бездните на собствените ни травми. Къде в тази света троица на българската литература е Вазов? 

Вазов е голямото българско утешение. Големият български утешител.

Знам, че този отговор не е юбилеен, не е достатъчно патетичен. Утешението не се смята за героически жест. Героическо в тукашния канон винаги е било друго. Нека го кажа пак. Вазов е голямото българско утешение. 

Първо, утешението, че имаме литература във всичките й родове и жанрове, написана „в чистий блясък” на  българския език. Често го изричаме, но дали можем да си представим наистина какво означава да работиш във всички жанрове на една прохождаща литература, да поставяш основи, да си ковач на образцови форми, без да имаш готови образци пред очите си. В работилницата на българския език и на българската литература всички сме чираци на Вазов. 

Второ, има времена, когато литературата трябва да окуражава, да зове, да решава проблеми на нацията. Това са по-лесните времена. Вазов е минал през тях. Но истински голямата литература се познава след „гърма на победите”, когато ентусиазмът е изчерпан и „линее нашто поколение”, а героите са забравени. В заглавия като „Тъгите на България”, „Епопея на забравените”, в стонове като „разгром на моя свят дочаках...” е онзи Вазов, който също ми се ще да честваме. Вазов, който има сълза за всеки. При когото можеш да отидеш, като охладнее вярата ти тук и сега, „под нашето небе”. Защото той е познал и разочарованието, и разгрома, макар юбилейно винаги да го рисуваме като вечно пиян от българско щастие.
 

Рядко, да не кажа почти никога, български писател не се е радвал още приживе на толкова топло и дълго признание в собственото си отечество. Много е трудно да продължиш да живееш с товара на такова признание и любов. Вазов го е направил достойно. Успял е да запази тънката дистанция, която по тези места обичаме да прекрачваме, границата между интимността и фамилиарността. Няма как да си фамилиарен с Вазов.