„Майката на авангарда" на американския театър

Ако има поне една положителна страна на карантината, и то такава, която може да ни подкрепи емоционално по време на извънредното положение, то това определено е споделянето на различни безплатни ресурси, особено в сферата на изкуството. 

Vimeo предоставиха за свободно ползване в рамките на няколко дни филма за Мария Ирен Форнес - авангарден кубино-американски драматург и режисьор - със заглавие The Rest I Make Up, режисиран и разказан през призмата на Мишел Мемран и нейното дългогодишно приятелство с Мария. Награден с поредица от отличия и международно признание, филмът интимно и честно пресъздава историята на най-големия и най-малко известния драматург на нашето време, който в края на дните си преминава през етапи на деменция. 

Мария е написала над 40 пиеси, печели девет награди OBIE и обучава и наставлява хиляди драматурзи по целия свят. Broadway’s Signature Theatre посвещава целия си сезон 1999-2000 на нейното творчество, а произведението ѝ „What of the Night?" е финалист за наградата „Пулицър“ през 1990 г. Театрални светила като Тони Кушнер, Керъл Чърчил, Пола Фогел, Ланфорд Уилсън и Едуард Олби определят именно Мария Ирен като вдъхновение за работата им. 
„Нейната работа няма прецеденти, нищо не я предшества; творчеството ѝ не е получено или извлечено от нищо преди нея - казва за нея Ланфорд Уилсън. - Тя е най-оригиналната от всички нас.“ 
Пола Фогел твърди: „В творчеството на всеки американски драматург в края на 20. век има само два етапа: преди да е прочел Мария Ирен Форнес и след това.”

Но Форнес не си е поставяла за цел да стане драматург. Израства в Куба, когато е на 12 години, учи цигулка, а след пристигането си в Ню Йорк през 1945 г. работи в разнообразни сфери. Учи с абстрактния импресионист Ханс Хофман и пътува като художник в Еропа през 50-те години. Там посещава продукцията на Роджър Блин „В очакване на Годо“ по Самюъл Бекет (Париж). Постановката се превръща в изключително преживяване за нея: „...Изобщо не говорех френски език. Но разбрах света, в който се състоя това събитие, усетих ритъма. И това преобърна живота ми с главата надолу."
Едва през 60-те години тя пише това, което възприема за своя първа истинска пиеса - Tango Palace, пише я 19 дни, в които излиза от дома си само за да си вземе храна. Пиесата я катапултира в зараждащото се авангардно театрално движение Off-Off Broadway и в центъра на DIY естетика, която продължава да процъфтява и днес. 

Докато все още търси пътя си и се връща в Ню Йорк, Форнес започва да изследва писането като артистично поприще. Опитва се да помогне на тогавашната си партньорка Сюзън Зонтаг, друга велика жена, известна със словото си, преподавател по философия в Колумбия по онова време. Насърчава я да започне работа по собствен роман. Без опит и идея как да започне, Мария отваря произволна готварска книга и създава кратка история, използвайки първата дума от всяко изречение на страницата.

„Имах цялата тази творческа енергия, която трябваше да използвам - припомня си Форнес. - Никога не съм обичала да рисувам. И все пак може би никога не бих си помислила да пиша, ако не исках да се престоря и да покажа на Сюзън колко е лесно."
В предговора към сборник с пиеси на Форнес, Зонтаг описва бившата си партньорка като „писател на бикултурно вдъхновение, един много американски начин да бъдеш писател“ и „автодидакт, чиито основни влияния не са нито от театъра, нито от литературата, а определено произлизат от определени стилове на живопис и филми“.

Драматургът Харви Фиърстайн описва пред критика Дон Шюи как нейното писане може да бъде обезоръжаващо директно. „Езикът ѝ е като умопомрачително тънък кристал, в който, когато наливаш питие, се страхуваш, че чашата ще се разбие на малки парчета от теглото на алкохола.“

Пиесите й често са съсредоточени върху главни герои - жени, копнеещи за образование и просветление. Чрез това се надяват на по-малко ограничено съществуване. Произведенията на Форнес се разгръщат като поредица от живи картини, чиято простота се подчинява на емоционалната им сила. Сцените са дестилирани и пространствената композиция има предимство пред конвенционалния сюжет. Социалната съвест на драматурга се изразява не в предварително получени отговори, а в постоянен интерес към герои, исторически принадлежащи и произхождащи от безгласните маргинализирани прослойки.

„Повечето критици и театрали - казва Форнес за списание New York през 1985 г. - са толкова привикнали да наблюдават пиеси само по един начин - какъв е драматичният конфликт? Какви са символите? - че преминават през целия си живот в търсене на едни и същи неща. Ако не намерят това, което очакват, те са недоволни. Но аз не мога да „засадя” нещата по този начин, сякаш това е пътешествие за търсене на съкровища и ти е необходима карта. За мен една пиеса е по-скоро като път, който просто следвам, като никога не знам къде ще свърши или ще ме отведе, оставяйки материала да ме води стъпка по стъпка."

Всеки елемент на постановката, включително и актьорското майсторство, са устроени така, че да съблекат навиците и да премахнат конвенционалното възприятие на играта. Представени са така, че животът както на сцената, така и в обществото, да бъде видян наново. Наивността, запазената марка на героите на Форнес, е съчетана с продуцентски стил, който разбира колко изключителни могат да бъдат тишината, оскъдността и хуморът. Нейният подпис в творчеството е свободата. Затова дори видни, независими театри в САЩ имат проблеми с продуцирането и курирането на артист, който се интересува повече от колективния процес, отколкото от институционалните йерархии.

Форнес, подобно на най-известния си герой Фефу, е привлечена от „вълнуващи идеи“, дори когато другите ги смятат за опасни или отблъскващи. „Виждаш ли - обяснява Фефу на възмутен приятел, - това, което е на повърхността... е гладко, сухо и чисто. Това, което не се вижда отдолу, е слузесто, пълно с гъбички и плъзнало в червеи. Това е друг живот, успореден на този, който показваме. Там е. По същия начин, по който червеите се намират под камъка. Ако не го разпознаеш... ще те изяде."

Форнес често е наричана „Майката на авангарда“ на американския театър, като твърдо отказва да се придържа към правила или формули в драматургията. Вместо това избира да следва героите си, за да се съсредоточи върху основния въпрос: Какво означава това да бъдеш човек? 

Като учител и режисьор на латиноамериканските драматурзи на INTAR в Residence Lab през 80-те, тя наставлява поколение латиноамерикански драматурзи, включително Чери Морага, Мигдалия Круз, Нило Круз и Едуардо Мачадо. 
През 2005 г., когато удостоява Форнес с наградата за театрален практик на конференцията на TCG в Сиатъл, Мачадо каза: „Тя ни каза, че ще променим театъра, че ще създадем свят, в който латиноамериканските драматурзи в Америка ще имат глас, и тя го пожела на всички нас и ни зареди с волята за това. И никой от нас не би бил тук без нея. Тя е архитектът на това как създаваме театър, как преподаваме и как водим живота си."