Реализмът в изкуството на Артемизия Джентилески

Чикагската театрална компания Artemisia представя своята мисия като разказвачи на женски истории от движението на суфражетките до втората вълна на #MeToo. Тези феминистки изследвания, разиграни на сцена, имат за цел да разпространят информация за овластяването на жените и тяхната равнопоставеност на мъжете, както и да почетат дългата традиция на съпротива. 

Името на прогресивните творци произлиза от Артемизия Джентилески - художничка, чиито картини в бароков стил изобразяват насилието с яростна честност и елегантност. Векове след смъртта ѝ нейните заслуги в изкуството се приписват на мъже, най-вече на нейния баща Орацио. Много малко хора в доминиращия от мъже свят на изкуството тогава са могли да повярват, че това изящество е дело на жена. Чак в края на 70-те години куратори преоткриват Артемизия, която днес се счита за най-плодотворната и значима женска фигура в областта на изобразителното изкуство преди модерния период. Често срещана тема в по-късните творби на Джентилески са жените в моменти на сила или триумф, която прави насоките на работата ѝ изключително актуални.

Британската театрална компания The Breach Theatre съвсем наскоро пресъздаде съдебния процес на Артемизия през XVII век, когато тя осъжда тогавашния си учител Агостино Таси за изнасилване, когато е едва 18-годишна. Представлението е със заглавие It’s True и актьорският колектив е изцяло съставен от жени. В сюжета са разгледани и някои картини на Артемизия, представени като част от действието. 

Джентилески работи едновременно с Караваджо, чието използване на драматично киароскуро (светлосянка) оживява библейските изображения и го превръща в икона на епохата на Барока. Неговите творби украсяват стените на галерии и музеи по целия свят днес. Артемизия изследва подобен на неговия стил, но значително по-личен. Изкуството ѝ широко се тълкува като нейния начин да отрази трудностите на това да живееш и твориш като жена в патриархален ренесансов Рим.

Бащата на Джентилески кани приятеля си Агостино в дома на семейството, за да подкрепи таланта на дъщеря си. Целта му е да осигури спокойна и сигурна среда, в която тя да изучи изкуството на перспективата. Но зад затворени врати Таси предава доверието на Орацио. Той последователно тормози физически и вербално Артемизия (заедно с приятелия си Косимо), докато подигравателното му отношение не кулминира във физическо блудство. 

Действията, които предприемат Артемизия и баща ѝ, са неочаквани за времето. Оразио се опитва да защити честта на дъщеря си, като дава под съд Агостино. Следва седеммесечен процес и широка публичност. Любопитно е, че в злополучния ден Артемизия моли за помощта на Тузия, дама, която работи в дома й. Но Тузия просто игнорира ситуацията и се преструва, че не знае нищо за случилото се. Независимо от това предателство, Артемизия рисува изображения на сплотени жени през годините, които най-често са обединени от отмъщението. 

Процесът от 1612 г. в представлението „It’s true" ревизира съществуващите съдебни преписи в размер на 300 страници и драматизира утвърждаващите показания на Джентилески. Художничката е подложена на физически изтезания, според тогавашните съдебни процедури, и дори проверена от нейния нападател. Разпитът на съдията (дословно) включва ужаси от типа на „Влюбихте ли се в сеньор Таси?“

Когато е помолена да обоснове твърденията си, докато носи затягащи се винтове върху пръстите си, Джентилески отвръща: „Аз не съм подсъдима!“, на което съдията отговаря: „Ние оценяваме това, Артемизия, но не можем да рискуваме ръцете на сеньор Таси, той е художник. "

„Аз съм художник", отговаря тя.

В крайна сметка Таси е осъден за изнасилването на Джентилески, но той никога не излежава присъдата си в затвора, нито бива наказан с изгнание, като е изгонен от Рим само за четири дни. Джентилески продължава да рисува сцената „Юдит обезглавява Олоферн” още няколко пъти и става първата в историята жена, която се присъединява към знаменитата Accademia delle Arti del Disegno във Флоренция, където един от множеството нейни покровители е Чарлз I.

Картини: 

Сузана и старците 
Тази завършена живопис е първото произведение, за което се знае, че е изцяло създадено от Артемизия Джентилески и е завършено, когато тя е била на 17 години. Работата показва често изобразявана библейска сцена: двама възрастни воайори шпионират добродетелната Сузана, докато тя се къпе, след което се опитват да я изнудват да предприеме сексуални отношения с тях със заплахи за лъжливи обвинения в изневяра. 
Много художници са избирали тази тема, в която обаче Сузана обикновено е представена като незапозната с присъствието на старците и/или дори ги посреща с флирт. Джентилески, от друга страна, показва страданието на Сузана, когато тя е наблюдавана от мъжете, представяйки инцидента като травматично събитие. Реакцията на Сузана е в центъра на картината, демонстрирайки безпрецедентния психологически реализъм на Джентилески. Мери Гарард твърди: „Сузана на Артемизия ни представя образ, рядък в изкуството, на триизмерен женски характер, който е героичен.“ Тя обяснява, че „изразителното ядро ​​на картината на Джентилески е тежкото положение на героинята, а не очакваното удоволствие на злодеите“.

Юдит обезглавява Олоферн
В тази картина Джентилески изобразява друга популярна библейска сцена (върху която самата тя се връща повече от веднъж по време на кариерата си): убийството на Олоферн от Юдит. Традиционно изобразяването на сюжета се съсредоточава върху красотата и смелостта на Юдит, а не върху процеса на самото обезглавяване. През 1598 г. обаче Караваджо рисува сцената с безпрецедентна степен на реализъм. Джентилески възприема този реализъм (както психологически, така и физически) още повече, като поставя акцент върху самоличността на жените и тяхното физическо намерение да обезглавят виновника. Картината впечатлява с изключителен интензитет - от свития юмрук на Олоферн и борбата на жените да изпълнят задачата до пулсиращата кръв от раната на шията. Тази динамика се подчертава допълнително чрез използването на смели цветове и драматична светлосянка. В тази картина Джентилески представя портрет на женската сила, като същевременно отстоява своята сила като художничка с капацитет да избира собствените си теми и да взема самостоятелни решения как да се отнася с тях. Както Джонатан Джоунс твърди: „В повечето картини, включително в тази на Караваджо, Юдит има слугиня, която чака да прибере отрязаната глава. Но Джентилески прави слугинята силна млада жена, която активно участва в убийството. Сцената придобива революционно значение. „Какво - пита се Джентилески, -  ако жените се съберат? Да се борят срещу света, управляван от мъжете?”. По-специално това е една от няколкото картини на Джентилески, които изобразяват жени, отмъщаващи или наказващи мъже. 

Автопортрет като алегория в живописта

Джентилески следва стандартната иконография за алегорията на живописта. Това е описано в „Иконологията на Чезаре Рипа“, ключовия иконографски наръчник на периода, като „красива жена, с плътна черна коса, разрошена и усукана по различни начини, с извити вежди, които показват въображаема мисъл. Устата, покрита с кърпа, вързана зад ушите, със златна верижка в гърлото, от която виси маска и има надпис „имитация". Тук обаче очевидно картината не е безмълвна и инструментът за ограничаване на словата видимо отсъства. Чрез този пропуск Джентилески изразява както способността на картината да говори, така и собствения си отказ да бъде заглушена като жена и като художник.