Образованието не е състезание

Заедно с поотслабването на ковид-пандемията, световните медии редовно ни информират за последиците ѝ върху психиката. Все по-често обаче се появява и неприятният въпрос – вирусът ли е причината, или начинът ни на живот.

Чупете рекордите - това е налагащият се модел, който се вплита все по-дълбоко в една ширеща се тенденция на съвремието - всеки трябва да иска да победи, да успее, да превъзхожда другите. Тази „луда надпревара” прониква в опасно много области на живота – „Премини границите, надмини всички!” – и практически обсебва и доминира съдбата ни. Вече е нещо обикновено и прието да съкратите курса си на обучение в университета, да вземете два-три семестъра за един, за да се дипломирате по-рано от другите и да заемете по-рано „мястото”... Бързащите студенти вземат изпит след изпит като завоеватели, отдали душа и тяло на идеята да учат, да учат, да учат, пише bbc.com. 

Във висшето образование състезанието, желанието да изграждате ежедневието си около успеха е модел, изключващ всеки, който не се справя и остава „назад“, всеки, който реши наред с ученето да развие и себепознание. И има риск този модел да стане токсичен – преди всичко за тези, които го преследват. 

В ученето, естествено, няма нищо лошо и за мнозина то може да е всичко – но пък за други може да не е така и това не ги прави „втора категория” хора. Те просто са извън доминиращите стандарти, т.е. не са обсебени от успеха, но това не спира и родители, и преподаватели да им навират в очите мрачната перспектива за „затворени врати”, зле платени работни позиции и всякакви несгоди на едно несигурно бъдеще. 

Всъщност атмосферата в един УНИВЕРситет би трябвало да включва не само похвали и успехи, но да бъде и приобщаваща среда, която не изхварля зад борда онези, решили да инвестират усилия и в нещо друго. Историята на „високата” наука е пълна с примери на студенти със средни учебни резултати и най-високи научни постижения. 

В същото време днес социалните медии са пълни с постове на разгневени или отчаяни студенти, които не искат да станат жертви на култа към успеха и не виждат в образованието само поле за принудителна конкуренция, а развитие в многообразна творческа общност с гъвкава образователна политика. Тревожното е, че в крайна сметка твърде голям процент от тези млади хора намират отдушник на своя гняв и отчаяние в кабинетите на психиатри и психоаналитици и това става част от ежедневието им за цял живот. 

Образованието е важно, но не е по-важно от изграждането на характер. И ако университетите са огледало на поколенията, минали през тях, това е именно защото са били не „състезателни писти”, а общности със свободен дух, създаващи чувство за принадлежност. Днес обучението на всички нива често пропуска това и с лекота лепва някому позорното клеймо „не се справя”, вместо да му вдъхне увереност, че ще намери себе си във времето и може би - в друга област. 

Пандемията накара всички ни да преосмислим приоритетите си и да поставим под въпрос набелязаните цели. И показа ясно, че животът не е състезание. Ученето - също, и да му се посветиш е точно толкова добро и ЛИЧНО решение, както и да не го направиш по наложилия се модел. Защото и в бясната надпревара, и в търсенията си е важно да поемем въздух, да устоим, да не се предаваме, а да приложим и към себе си идеята за устойчивост, която така смело, настоятелно и мащабно поставяме сред условията за съществуването на планетата. 

Така че, да захвърлим съмнителните бързоходни галоши на щастието и да извикаме като Андерсеновия папагал: „Не, нека бъдем най-сетне хора...”