В очите на художника картината никога не е перфектна

Клементина Манчева е родена през 1982 г. в Ямбол, но живее и работи в София. Избира да се посвети на рисуването през 2012 г. Първата ѝ изложба е през 2013 г., а последните ѝ картини може да се видят до 24 март в изложбата „Акварел, миниатюра“ в столичната галерия „Абсент“. Предпочита акварела като техника, защото той я пресъздава, както самата тя казва. Специфичната техника, при която до последно не си сигурен в крайния резултат, издава, че Клементина е от хората, които не се предават лесно. Все пак има нещо, което не би нарисувала – насилие. Освен художник, тя е и майка на три деца, затова е разбираемо, че това, което най- много ѝ липсва, е пространство и време. В картините ѝ откриваме спокойствие, светлина, равновесие, но каква е тя самата в действителност – това се опитахме да открием в разговор с нея. 

Къде се крие магията на една картина – в перфектната техника, в цветовото съчетание, в емоцията, в идеята, или другаде? 
Ако се отнася до магията – единствено и само в емоцията, която картината предизвиква в зрителя. Всичко друго и как се постига това внушение, е въпрос на техника, стил, изобщо натурата на автора. Те са само инструментите, за да запалиш огънчето.  
 

Как мислите, талантът благословия ли е, или по-скоро наказание?  
Няма как нещо, което ти е дадено отгоре, за да създаваш красота, да е наказание. Съвсем друг е въпросът, кой как приема таланта, ако може въобще да се говори за такъв. Дали ще го използва като знаме, което да развява, като извинение за поведението или характера си. 
Едно време ни учеха, че успехът е 1% талант и 99% труд. С времето съм все по-склонна да се съглася.  
 

Спомняте ли си, как започнахте да рисувате и първите си картини? 
Повечето ми ранни детски спомени са, че си рисувам. Не е нещо специално, децата обичат да рисуват. След това не съм имала колебания и продължих в училище с рисуване от 4-ти клас. Плавно от забавление, хоби и специалност, рисуването се превърна в професия. През призмата на опита мога само да кажа, че децата трябва да бъдат оставени да следват естествените си желания, а не да бъдат тикани в една или друга посока от родителски амбиции. Не съм имала такава ситуация, но съм по-скоро изключение от правилото. Повечето колеги имат какво да разкажат по темата.  

Имате ли любима тема, към която се връщате често? Какво бихте искала да нарисувате перфектно? 
Имам любими теми, всеки художник има. Прозорци, врати, лодки, най-вече стари неща, такива, в които има история. Вълнува ме носталгията, липсата на нещо, отсъствието, неуловимите емоции. Понякога предизвиквам себе си с нови теми, понякога експериментирам с нови техники, въпреки това човек трудно бяга от себе си. А и не е необходимо. А перфектно нарисувана картина има само в очите на гледащите, в очите на художника тя никога не е перфектна. Отне ми известно време да го приема и към момента се стремя към съвършенство, но знам, че така или иначе е непостижимо.  
 

Какво провокира въображението Ви? Имате ли свой начин да „извикате вдъхновението“? 
По-скоро не въображението, а състоянието, в което мога да творя.  Музиката и липсата на хора около мен са моите „вдъхновители“. Стандартно е за художниците, но в последно време си мисля, че художниците сме много предсказуеми, еднакви, колкото и външно да не изглежда така. Повечето сме свръхчувствителни, а и няма как да не бъде така – работим предимно с емоциите си. Обичаме да сме сами през повечето време. Като правило не харесваме внимание, което е насочено лично към нас като хора, прожекторът трябва да е насочен към това, което създаваме. Ще каже човек – самотници. Но не е точно така, малко нещо чешити, малко нещо неразбрани, иначе не сме лоши хора. Стига да допуснем другите до себе си, 

Напоследък много се говори за „високо“ и „ниско“ изкуство. Имате ли свое определение? 
В групите за изкуство в социалните мрежи напоследък се набълваха  какви ли не драсканици, представени като картини, като „лично творчество“. Малко като да си пея под душа и да пусна лайв в група за професионални музиканти. Смешно е и е обидно за хората, които с това си изкарват хляба. И не толкова заради  хляба. За времето, което са вложили в учене, в труд, в самоусъвършенстване и всичко, което съпътства този дълъг път. 

Определение нямам, не е нужно човек да е завършил академия, за да е професионалист. Нужно е да има око, за да намира що-годе адекватно мястото си. При ниското изкуство тази адекватна себеоценка липсва много категорично. 

Как се справихте с вече едногодишната криза? Получихте ли някаква помощ, имахте ли нужда от такава? 
Помощ като финансови средства – не. И не познавам художник около мен, който да е получил такава. Имам чувството, че изобразителното изкуство е в една перманентна криза, поне в България, и нищо не се е променило кой знае колко в последната година. Да, няма изложби с откривания, да, имаше месеци без продажби, но това не се случва за първи път. А и ние сме свикнали. Да сте чули за художниците, които протестират за помощи, за субсидии, за организиран протест от тази гилдия, да я наречем? 

Освен художник, сте и майка на три деца. Труден ли е балансът? 
Бих могла да излъжа и да кажа, че е лесно, че децата са радост и вдъхновение и т.н. Все клишета, които една майка е редно да казва. Ще предпочета истината и ще кажа, че е много трудно. И че все повече разбирам, защо няма толкова известни женски имена в изкуството, в което и да е изкуство. Както казва една любима моя авторка Бояна Ламбер: „Жената е робът на обществото.“ Определено не се справям с баланса, постоянно едното изостава за сметка на другото. Въобще няма да отварям темата за затворените училища и как се работи такава работа с три деца вкъщи. Оставям го на въображението на читателите. 

Какво очаквате от себе си в близко бъдеще?  
Да не се предам. Очаквам, в смисъл – длъжна съм, а не сигурна съм, че ще се случи. И очаквам да сбъдна очакването си.