Стиховете на билките и приказките на дърветата в картини

С художничката Иванка Александрова–Благоева разговаря Елена Страхилова.

Вие сте с медицинско образование, но целият Ви живот, ежедневието Ви, е подчинено на изкуството. Как започнахте да рисувате? И как съчетавате работата си на медицинска сестра с рисуването – споделяла сте, че всяка свободна минута, включително в почивките по време на смените в болницата, рисувате?

Когато преди почти двадесет години дойдох в Чехия, не знаех колко дълго ще остана тук. През този период на безтегловност разбрах, че най-ценното нещо, което притежавам, е настоящето. И че не бива да го пилея в чакане на чудесното бъдеще. Навсякъде носех със себе си тефтер, моливи и маркери. Понякога записвах разни мисли и стихове, друг път мислите пишеха себе си в цветове, форми и същества. Тефтерите започнаха да ми стават тесни и минах на папка А4, после на папка А2. Нощните и дневните ми смени в болницата са по 12 часа и преди да вляза в епицентъра на бурята през 2019 г. покрай пандемията, успявах да рисувам нощем. 

Рисуването е равновесие в процес. Не започвам да творя с дадена идея. Просто оставям четките и маркерите да пътуват върху листа. Никога не зная какво ще се получи накрая: оставям картината да изплува от нищото. Юнг би казал „от несъзнаваното” и смятам, че е прав. Всеки от нас притежава искрица безкрайно вдъхновение, поток от информация, която откриваме само когато останем в тихото на нашия ум.

Рисуването изисква ли пълна концентрация и отдаденост или е по-скоро начин за откъсване от битовизмите? Как се случва – лесно, от само себе си или с някакъв ритуал за настройване, преди да започнете?

Работата ми като медицинска сестра изисква да съм концентрирана, рационална, ефективна и винаги на разположение. Но този свят не е единствено и само материален. Бих казала, че е преди всичко духовен, енергиен и чак тогава материален. Изкуството умее да смекчава границите и да допълва реалността. Когато рисувам, аз не виждам ограничения. Умея да преминавам от едно състояние в друго за кратко време, да сложа венозен катетър и малко след това да започна да чертая колелца с червен молив. Често пъти точно в драсканиците из разни тефтери по време на смяна се раждат най-ценните ми идеи. Харесвам големите платна над 120 см. Там мога да размахвам четката и да оставям случайните капки да живеят своя съдба върху листа. Но в един момент мога да спра и да започна да изплитам дантели от нежни цветя и фантастични градове в продължение на цяла година върху същото платно. Никога не рисувам само една картина, обикновено имам нужда да работя върху няколко платна с различен темп и техника. Дълго време прекарвам над илюстрации с многобройни детайли, изпълнени с тънкописец. Понякога дори само една рамка може да бъде импулс за появата на нова картина.

Вие живеете в малко селце в Чехия, сред много красив и пасторален пейзаж. Как стана така, че избрахте точно това място? Вероятно този простор също Ви носи много вдъхновение?

Когато дойдох в Чехия, си мислех, че ще успея да направя състояние и да се върна в България. За щастие тогава не попаднах в Прага, а в малко градче под планината Кръконоше. Отначало шокът беше голям, почти вярвах, че съм се върнала назад във времето. Тук по витрините и по хората се четеше забавяне, никой за никъде не бързаше. Магазините затваряха в 17 ч. и след този час селцето стихваше, улиците се изпразваха, а хората просто си бяха по домовете. Планирах връщането си, а не забелязвах как забавянето и природата променяха моите възприятия. Тук полята преливат в дворовете ни. Гледам към тревите, които се люлеят в море от цветове и се уча от най-добрия творец.

Разбрах, че съм закотвена в настоящето. Миналото ми беше в прах, а бъдеще с типичните терзания на всеки емигрант, изкоренен и мятан от съдбата, просто нямаше. Не бях загубила себе само защото бях изгубила България. Бях като върбите – където и да бъда засадена, нося същността си със себе си. Станах Землянин с адрес малко селце под високите борове.

Тук зимите са сурови, а спирката на автобуса е на повече от километър. Разпределям времето си в топлите месеци между градината и лехите си, а през зимата рисувам и изработвам бижута. Колкото повече човек се отдалечава от шума на цивилизацията, толкова по-лесно започва да вижда красотата в простичките неща. 

Харесвам плевелите, говоря с духа на охлювите и пускам музика в парника си. Седя навън и повече гледам и слушам приказките, които дърветата разказват, и стиховете, които билките знаят. Така ми е лесно да запомням усещанията, които предизвиква в мен природата, и после да ги рисувам. Всичко е цялостно, неделимо и изумително съвършено: слънце, дъжд, земя и зеленина. Дадено ни е за ползване с ласкавост, а от нас се изисква да се грижим за него с внимание и смирение. Мисля, че скоро пред нас ще бъде поставен въпросът в каква посока ще поеме нашата цивилизация и се надявам да има повече хора, които да изберат силата на природата. Защото в човешката история няма цивилизация, която да е нарушила естествените процеси и да е оцеляла.

Бяхте направили изложба в стара тамошна църква. Изглежда чудно – картините Ви под свода на католически храм! А какви са отзивите сред Вашите колеги, съседи, приятели в Чехия, какво е отношението към това, което правите?

В моето селце има прекрасна катедрала, която се нуждае от реконструкция. Тя е на повече от 400 години и за съжаление вече не се ползва като храм, а по-скоро като обществена сграда. Когато се пренасяхме в новия ни дом тук, съседите видяха огромните ми платна и предложиха да ги подредя в църквата. Така се получи изложба и концерт с цел събиране на средства за ремонтните дейности. През цялото време си мислех колко съм по човешки дребна в сравнение с миналото на тази сграда. 

Селата в Чехия са живи и има млади и заинтересовани хора, които работят за тяхното обновление. Наши съседи са немец и швейцарка, биодинамични земеделци, които имат замък от другата страна на улицата. Част от големите ми платна са в тяхната лична концертна зала. Чудесно е, че мога да бъда близо до така земни и усмихнати приятели. 

Имам и съседка, която ме подкрепя в осъществяването на нов проект – Арт работилница „Кръконоше”. Проект, който ще бъде насочен както към местните жители, така и към туристите в нашия регион. В етап на подготовка съм и на просторно домашно ателие – пространство, в което да се занимавам с арт терапия и креативна работа с деца. В момента провеждам творческа сряда с малка група деца в предучилищна възраст в една алтернативна детска градина. 

Кои са любимите Ви теми? В много от картините Ви има детайлни цветя, плетеници от клонки, треви, листа, но има и много абстракции.

Обичам контрастите, обичам да съчетавам наглед невъзможни идеи. Дърветата са контрастни. Извисени в небето, те спират облаците, къпят се в слънце, шушукат си с вятъра. Но всъщност корените им са дълбоко в тъмното, в земята, там, където няма светлина, нито ден и нощ. Неуморно проникват все по-дълбоко и изтеглят животворна енергия, за да я превърнат в материя. Не осъждат кое е правилно, кое е възможно, кое е сложно. Те са творци без усилие, създават клоните и листата свободно и търпеливо, без да планират, че едно листо ще бъде вляво, а друго горе вдясно. Това е моята теория за реалността.

Когато рисувам картина, съм потопена в процеса, понякога и много за дълго, но винаги съм тук и сега. След като картината е готова, тя ми е близка, но вече не е едно цяло с мен. Аз притежавам само процеса, но не и продукта. Мога да се разделя с него веднага. Затова ми е лесно да подарявам нещата си, те са проекция на нещо неизчерпаемо и което за мен е безплатно. Сега е модерно да се нарича креативност, в миналото са го наричали дарба, но тази дума е обвързваща и тежка. Наричам го „желание за творчество”. Природата, разбира се, е най-изключителният художник: вижте колко е съвършена една капка роса, едно цветче детелина, крилцето на едно врабче. Тя поражда в мен усещания, които трудно се описват, мога само да ги претворявам като емоция в цветове. Така възникват абстракции, които изглеждат сложни и нечетливи, защото формите изчезват и остава само есенцията.

Темите често са свързани и с моята професия, с бактериалния свят, дифузия на клетките,  плетеници от тъкани, части на тялото. 

В днешно време някои теми са плашещи, но това не значи, че те не съществуват. Важно е да се говори за тях дори чрез рисунки. Болестта, старостта и тъгата не са модерни, не ги виждаме в рекламите на блеснали, чисти домове и щастливи семейства. Но ето сега, в етап на криза, се случва да бъдем конфронтирани с природните закони, с неизбежността и въпросите на съществуването по доста болезнен начин. Няма значение колко неприемливо е едно изкуство, то е лична философия, пълна с възможности. Щом въздейства, кара зрителя да спре и да си задава въпроси, да търси рефлексия – значи това изкуство е живо. 

Рисувам вярата и зачатието, но се случва и да търся в себе си тъмнината, да се питам що за точка е смъртта и тогава картините ми са средство да заземявам емоциите, породени от професията ми.

Ваши творби могат да се видят в онлайн галерия и много от тях вече са пристигнали по местоназначението си до различни точки на света.

Аз съм от онзи тип творци, които много време инвестират в творчество, но малко в реклама. Не изпитвам нужда на всяка цена да продавам картините си. Не рисувам по поръчка, за да се прехранвам. Продължавам да работя като медицинска сестра. Това ми дава пълната свобода да творя, без да определям кое е продаваемо и кое не е. Виждам, че картините, които масово се харесват, отиват при хора, които умеят да ги вместят в интериора. Докато хора, които не търсят твореца по името му, нито гледат дали е академик или любител, просто виждат някаква работа и знаят, че това е тяхната картина. Онлайн платформите и блогът ми са чудесна възможност да покажа напълно неангажиращо нещата си и евентуално те да бъдат купени.

Имате три деца и всичките рисуват. Чудесно е, че сте успяла да им предадете тази любов към рисуването. 

Аз съм била едно диво дете. Помня, че в училище имах голям проблем с това да седя на едно място и да правя каквото ми кажат. Исках моите деца да избегнат този конфликт с училищната система, да ги науча да изследват и да умеят чрез творчеството да намират решения. Образно казано, да им покажа, че без значениe колко качествено брашно, яйца и захар им е дала съдбата, те винаги могат със старание и желание да приготвят възхитителен сладкиш. Сядаме заедно няколко пъти в седмицата, творим и се забавляваме. Получи се интересен ефект, когато идеите, които ние осъществявахме, заживяха свой живот в блога ми „Страната отвъд дъгата” и когато бяха промотирани от „Крокотак”. Момичетата сега имат свой собствен арт стил, а малкият ми син е винаги на линия, когато аз рисувам. Често ме питат: как така даваш на малко дете четка и бои, не се ли страхуваш. Когато едно дете всекидневно вижда как се ползват боите, не се и опитва да ги яде, то знае, че с тях се рисува. А когато изцапа, знае, че майка му цапа повече. 

И за финал: за какво мечтаете?

Мечтая за повече съмишленици, за интеракция между групи от хора, които искат да изоставят остарелите модели. Мечтая за свят, сътворен от креативни, творчески хора, всеки владеещ умения в своята сфера. Харесвам идеята на Жак Фреско за мирна и устойчива цивилизация на име „Проектът Венера“. Свят, в който всяко нещо е част от цикъла на природата, а хората следват естествените закони, живеейки отговорно и скромно. Това би означавало да умеят да виждат в себе си и да осъзнават, че са крехки, нетрайни, ефирни същества. И че само добрината, съпричастността и времето им тук на Земята са важни. 

* Иванка Александрова–Благоева е медицинска сестра и художничка, която живее от две десетилетия в Чехия. Нейни картини можете да видите в тази онлайн галерия.