Честит национален празник - 3 март

Никак не е лесно да се празнува национален празник в условията на пандемия, месец преди избори, в една от най-трудните във всяко отношение години. Още повече че националният празник не е като личния, не е обикновено празнуване. Той би трябвало да обединява, да събуди самосъзнанието, националната гордост, простата радост от това, че сме славен народ със славно минало и още по-славно настояще...

Факт е, че много хора не знаят, какво и защо се празнува точно на трети март. Дори хора, които претендират с огромната си любов към родината. „Освобождението на България“ е едно общо и абстрактно понятие – всъщност то е процес, който се точи доста дълги години и е съпроводен с много спорни действия на наши и чужди политици, противоречиви реакции на самия народ, разделяне, обединение, възраждане, изграждане и т.н. Конкретно, на 3 март е подписан предварителният мирен договор между Османската империя и Русия, който поставя България отново на картата на Европа. Този договор, защото е предварителен, съществува на хартия само в продължение на шест месеца, но значението му е най-вече в белега, който оставя в съзнанието на българите. В неговото подписване България на практика не участва, но тя и до днес носи и позитивите, и негативите от него. И празнува деня на неговото подписване като свой национален празник. 

Имаме ли изобщо повод за празнуване?

Неосъщественият идеал „Санстефанска България“, според част от историците, има пагубно влияние върху цялата ни народопсихология. Голямата ни национална цел остава призрачна фигура, която периодично се явява в политиката ни. Грешките и последствията от тях може би стоят в основата на безпричинния, агресивен национализъм, доброволния отказ от знания, на който се подложихме, безпочвеното самочувствие, което насила отгледахме. И днес има политици, които се опират на този идеал, за да прокарват популистки идеи и да експлоатират патриотизма ни. Защото, колкото и да е странно, в българина има патриотизъм, има национална гордост, има любов към род и родина, спомен за миналото и корените. Там, в миналото, търсим и поводите за национална гордост. Може би това е едно от основанията за прословутата носталгия, която ни е нападнала от години и вече пречи на реалния ни поглед към бъдещето.

Според други самият факт, че държавата присъства на европейската карта в някакви определени граници, дава на народа надежда и основание да постави основите на нация. За разлика от общото понятие „народ“, нацията е общност, която може заедно да гради култура, икономика, право и всички онези ценности, за които претендираме, че притежаваме днес. Да бъдеш „гражданин на света“, разбира се, не е лошо, говори за широк мироглед, разнообразни интереси и възможности, смелост и дързост... Особено в днешния динамичен свят, въпреки ограниченията от последната година. Но ако освен това принадлежиш към нация с история, традиции и култура, това те прави още по-ценен член на обществото. Защото предполага едно друго самосъзнание – това на част от цялото, с всички съответни отговорности и задължения, които този статут предполага.

Ако сложим на везните на времето всички „За“ и „Против“ датата на националния ни празник, може би везните ще се изравнят. Или почти. Това, което си мисля днес, е, че наличието на държава само по себе си не е кой знае какъв повод за гордост. Особено държава, която толкова често говори на различен език и има собствени цели, невидими и неразбираеми за народа. След цели 143 години на свобода и независимост, сякаш сме изгубили не само възрожденския ентусиазъм и гордостта, че принадлежим към нация, а и ножицата между нас, обикновените хора, и държавата ни се е отворила максимално. Но държавата е наша, както и свободата да я променяме така, че да ни е по-лесно да я обичаме. Както и задължението да я пазим, понякога и от собствените ѝ призраци и лоши навици. 

Има държави и нации, които е трудно да бъдат обичани. Моите са такива – трудно оцелели във вековете, трудно спечелили свободата си, трудни за обичане. Иска ми се да ги обичам не само палейки трицветни светлини, развявайки знаме на Шипка и пеейки химна в студеното мартенско утро.