Зеленият път на България - между задълженията и очакванията

Декарбонизацията в България попадна между чука и наковалнята – от една страна договорените задължения към ЕС за амбициозен енергиен преход до 2030 и 2050 г., и от друга - бавната демократизация и навлизане на ВЕИ технологиите и енергийната ефективност. Това е един от изводите, които прави докладът „Ускоряване на енергийния преход в България: Пътна карта до 2050 г.“, представен от Центъра за изследване на демокрацията.  

Анализът на ЦИД чертае три нисковъглеродни пътеки за развитие на зеления преход в България с хоризонт 2050 г., като за целта използва иновативен инструмент за моделиране на сценарии за декарбонизация, наречен Калкулатор на ЕС. Калкулаторът е разработен като част от проекта EUCALC, финансиран от програмата „Хоризонт 2020” на Генералната дирекция на ЕК за научни изследвания и иновации. Основаващ се на калкулаторите на Маккей и повлиян от разработката на европейския калкулатор, калкулаторът спомага за по-доброто обвързване на сложните интегрирани енергийни и климатични модели и практическите дилеми на политиците, които подготвят българската дългосрочна стратегия за декарбонизация. 

Според разработените сценарии, могат да се обобщят някои изводи за промените, които са належащи за зеления преход у нас. Всички сценарии показват бързо намаляване на емисиите на парникови газове между 2015 и 2050 г., макар и с различни темпове. Основният двигател на стремглавия спад е развитието на енергийния сектор. Пълното премахване на въглищата и природния газ става неизбежно поради нарастващите цени на квотите за въглеродни емисии, което прави електроцентралите, използващи изкопаеми горива, неконкурентни на регионалните електроенергийни пазари. 

Най-важният елемент, който разграничава нивата на амбиция в трите сценария, е крайният срок за поетапно спиране на използването на изкопаеми горива в производството на електроенергия. Декарбонизацията на енергийния сектор е особено предизвикателство за България. Електроцентралите, използващи лигнитни въглища, генерират около 40% от електроенергията в страната и осигуряват заетост на повече от 43 000 работници. Тази зависимост, ведно със субсидираното използване на дърва за огрев и въглища за отопление в жилищния сектор, както и целенасочената политика за подпомагане на предимно мащабни електрогенериращи мощности от възобновяеми енергийни източници (ВЕИ) и изкуствено поддържаните ниски цени на електроенергията, затрудняват демократизацията и по-­широкото разпространение на ВЕИ проекти и енергийната ефективност в страната. 

Извън енергийния сектор правителството трябва да предприеме много повече мерки за намаляване на емисиите на парникови газове (ПГ) и стимулиране на икономиите на енергия. Това изисква разработването на последователна дългосрочна стратегия за декарбонизация в съответствие с Европейския зелен пакт. Опитът от създаването на Интегрирания национален план за енергетика и климат (ИНПЕК) показва, че българската политика по отношение на декарбонизацията твърде бавно възприема и управлява прехода към чиста енергия. 

Политическите стратези не са в състояние да дадат начален тласък в прокарването на ясен път, очертаващ прехода от използването на въглища към чиста енергия, не могат да осигурят справедлив преход за засегнатите региони, нито да увеличат значително инвестициите във ВЕИ технологии. Така България попада между чука и наковалнята – от една страна договорените задължения към ЕС за амбициозен енергиен преход до 2050 г., и от друга, популярните сред обществото искания за достъпна енергия, които са допълнително усложнени от продължаващото увлечение по мащабни проекти, като атомната електроцентрала „Белене” и газопровода „Турски поток”. 

За да разработи ефективни политически мерки, българското правителство трябва да планира последователни стъпки за декарбонизация във всички икономически сектори, с предначертани годишни цели, основани на реални факти, като осигури възможност за непрекъснато проследяване и контрол. Преходът на икономиката към нисък въглероден интензитет поставя значителни икономически, социални и управленски предизвикателства, но също така предоставя широк набор от възможности за нов тип екопредприемачество, зелен растеж и новаторско прилагане на зелените иновации. Следващите 3 до 7 години ще бъдат от решаващо значение за осъществяването на тези възможности и постигането на зеления икономически преход в България, които същевременно ще подобрят благосъстоянието и качеството на живот на гражданите.  

За да са възможни подобни дълбоки промени в начина на живот на хората, трябва да се въведе ясна рамка за политика на устойчиво потребление, която включва комбинация от фискални стимули и инвестиции, като например повишаване цената на разточителното потребление или на собствеността върху превозно средство/имот и от друга страна, огромни инвестиции в обществения транспорт и инфраструктурата за зареждане с електроенергия, както и въвеждане на високоефективни стандарти за строителство. Анализът отбелязва и ключовата роля на гражданското образование, участието на младите хора и изграждането на капацитет на държавните служители и на частните предприемачи. Промяната както в технологиите, така и в поведенческите нагласи в моделите на потребление, е определяща за успешното справяне с предизвикателствата, които предстоят. 

Изключително важна е ролята на правителството, като политическите лидери трябва да се съсредоточат върху онази променлива, която могат да контролират най-добре – подобряване на управлението на обществената политика и публичния енергиен сектор, подчертават анализаторите.