Как стъпка по стъпка се възражда един стар занаят у нас

Вие се опитвате да възродите един от старите занаяти у нас – грънчарството. Разкажете ни как започна всичко и как избрахте да се установите за постоянно в Бусинци? 

В Бусинци имах прадядо. Идвах като дете през лятната ваканция и завиждах на останалите деца, че можеха да дивеят по цели лета, а аз се прибирах след седмица. Когато се появиха моите деца, осъзнах, че тук се чувствам добре и мога да дам едно щастливо детство на децата ми. Природата е прекрасна, тишината е зареждаща, песента на птиците е уникална, а звездите са толкова близко и много, че ако се протегнеш, можеш да ги пипнеш.

Малко по малко „изкристализира“ и идеята за „Сръчкотилницата" – място за срещи, за представяне на ръчно правени неща от хора със сръчни ръце: домашни сокове от бъз, коприва, мед от глухарчета и, разбира се, ГРЪНЦИТЕ! В Бусинци е било първото училище за керамика у нас. В селото е имало над 300 грънчарски колела. Историята на самата керамика може да се проследи назад още от римско време – изчистена, със земни цветове и форми, и предназначена за почти всяка част от ежедневието: съдове, стомни, подници, казани за ракия и много други. За съжаление се оказа, че не е останал майстор, който да точи* и да предаде занаята с неговите тънкости тук. 

Вие имахте ли зад гърба си опит или решихте презглава да се впуснете в занаята?

В Бусинци се запознах със Захари, младо момче, което, запленено като мен от керамиката, изкара почти три години тук да точи и да се учи. Създавайки „Сръчкотилницата", освен с него се свързах и с керамици, участвали преди години в пленерите, организирани от тукашния музей. Благодарна съм, че всички ми се довериха. Сега издирваме и снимаме стари съдове и характерни форми и разцветки, и целта ни е да ги възродим и върнем така, че бусински грънци да има отново в домакинствата не само в района, но и в цяла България. Амбицията ни е да натрупаме над 100 модела и да представим старите майстори от Бусинци – всеки е имал характерно точене и багрене.

Заради навлизането на индустрията, пластмасите и китайските стоки е трудно да се поддържа жив един занаят като грънчарството. Затова и през последните години след като почина последният майстор, всичко затихна. Но точно това ме амбицира – да върнем поне малко към живот селото, да се чува глъч, да има хора, да се правят грънци, в които бобът и капамата са по-вкусни, и когато отвориш капака, миризмата те кара да искаш още и още. Съдове, които не само са красиви, но могат да се ползват в ежедневието ни – гювечи, тавички, кушенета, съдове за качамак... 

А магията на грънчарското колело е огромна. Няма нищо по-зареждащо от това да създадеш нещо с ръцете си, да си дадеш сметка, че това е правено и преди векове – на крачно колело, бавно и с малките разлики в съдовете, които не са по калъп, а с вложена душа в тях.

Според Вас жадни ли са за изкуство българите? Има ли интерес към това, което правите? 

Откакто „Сръчкотилницата" заработи на пълни обороти (вече имаме къща, която възстановихме и превърнахме в галерия), съм щастлива от наблюденията ми – хората определено имат нужда от красота. Това, че бяхме и все още сме по някакъв начин изолирани заради пандемията, не попречи на хората, напротив – те се интересуват, питат, коментират, зажаднели са за подобни изделия. Има хора от Бургас, Варна, Сливен, които ни пишат и се интересуват от бусинската керамика. Нашата „Жълта къща” е отворена за всички, които биха желали да се докоснат до това изкуство. Планираме събития, имаме идея да правим курсове за деца, а и за всички, които биха желали да се докоснат до магията на грънчарското колело.

А как се финансира един такъв проект като вашия? Държавата в миналото подпомагаше занаятите, но днес как стоят нещата? Всеки се справя както може сам или има обединения на творци и занаятчии, които заедно работят за своите интереси?

Ние финансираме всичко сами до момента – закупуването на имота, основна реставрация и запазване на автентичния му вид, грънците, всичко... Не сме търсили подкрепа от организации и не сме писали проекти, затова и напредваме бавно. Но сме готови да си сътрудничим с всички, които имат интереси, подобни на нашите. Един район като нашия може да просперира само ако има обединение и допълване между хората – ние в Бусинци, друг в друго село, трети с къща за гости. Само така можем да сме конкурентоспособни на пазара. Хубавото е, че все повече хора като нас имат идеи и мисля, че имаме възможност точно сега да основем това, за което говоря. 

Трудна ли бе за вас 2020 г. и как се отрази пандемията на дейността ви? 

2020-а определено ни научи на нови неща. Досега не се бяхме сблъсквали с изолация и ограничения, с работа от вкъщи и едновременно гледане на три деца. В началото дори спряхме реставрацията на къщата и работата на „Сръчкотилницата", защото не знаехме какво предстои. От един момент нататък осъзнахме, че наистина хората искат контакт, преживявания. По Коледа организирахме посещение на Дядо Коледа за децата от близкото градче. До последния момент притичваха родители, за да оставят подарък за децата си! Не се усещаше студът, емоцията и усмивките на децата ни топлеха.

Поставихме началото на възстановяване на Сурва в района, желаещите да участват в детската група са повече от 38 деца!

Все повече хора поръчват грънци и обещават, когато се затопли, да ни посетят. Това е хубаво усещане – да създаваш познанства и да имаш съмишленици.

Аз приемам 2020 г. определено като урок. Осъзнахме кое е ценно, без кое не можем, преоткрихме позабравени неща, започнахме да ценим нормалното общуване. Доказахме на себе си, че можем с много малко да преживяваме и пак да ни е хубаво, че животът извън града е абсолютно възможен.

Действително много хора вече се опитват да избягат от мегаполисите и преоткриват живота в малките населени места. Как изглеждат нещата през Вашия поглед, по-леко и свободно ли се живее на село? 

Животът на село е спокоен. Дишаш и усещаш свободата. Времето върви по съвсем различен начин, не бързаш за никъде. Работата от вкъщи даде възможност на много хора да преосмислят живота в апартамента и колко е хубаво да имаш двор и свобода. И през миналата година все повече хора се завърнаха по околните села. За възраждането на селото спомага и дигитализацията. 

От друга страна, инфраструктурата е важна. Ако има политика, която да подкрепя развитието на райони като нашия, нещата биха се подобрили. В Трън има ремонтирана детска градина, центърът е с пешеходна зона, има новопостроена огромна спортна зала и тенискорт, който може да се използва и в късните часове. Налагало ми се е да викна линейка – дойде за не повече от 10 минути. Но в същото време аптеката работи в събота до обяд и затварят местния клон на банката. Хубавото е, че кметството в Трън и читалището подкрепят всички инициативи, свързани с възраждането на района. Иначе магазините са добре заредени, ако има нужда от определени специфични продукти, винаги можеш да отидеш до Перник (40 минути). Тук има качествени плодове, зеленчуци, месо, сирена, какво повече да искаш? Очакваме скоро да има и оптичен интернет – стъпка по стъпка вървим към завръщане към малките населени места. Ако има проблем, то той е свързан с липсата на правила по отношение на къщите с много наследници. Това създава значителни трудности – идват хора и искат да купят имот, но не могат заради многото наследници. Къщите падат, множеството собственици не ги поддържат, но и не дават възможност на друг да го прави. Имали сме поне шест-седем приятелски семейства, които изявяваха желание да си закупят имот и да сме заедно. Тъжно е и е жалко.

* Стефка Дуцова е психолог по образование. Заедно със съпруга си възстановява стара къща в трънското село Бусинци и я превръща в грънчарска работилница. Идеята е да възродят древния занаят, с който селото е било прочуто в миналото. Уникалната бусинска керамика е наследник на многовековна местна традиция и нейни образци днес се съхраняват в Британския музей в Лондон, в Лувъра и Музея на човека в Париж, в частни колекции в Русия и САЩ.

** Точи –  специфичен термин в грънчарството, свързан с придаването на форма на глината.