Красен Станчев: За икономическия живот без циганите

Анализът е продължение на текста: “Красен Станчев: За цигани и техните врагове“.

Poverta non e colpa – малко история
Бедността е толкова неприятна, че за хората е било винаги нормално и наложително да търсят начини да се измъкнат от нея.

Преди 200 години 90% от населението на Земята е живяло в абсолютна бедност, т.е. с доход по-нисък от 1,90 щатски долара на ден, какъвто е днешният критерий за такава бедност. За 1820 г. данни за бъдещата България няма. За Османската империя също. Но тези бедни в Италия тогава са почти 65%, а в САЩ - 43%.

Но има данни за България от март 1997 г., на Световната банка.

Тогава крайната бедност у нас е близка до тази на САЩ от 1820 г. - 36 - 37%. В селските райони положението е по-тежко – около 47% от хората са крайно бедни, а при пенсионерите - приблизително 60%. Но при циганите и турците в България - 83% и 45%, колкото съответно в света и САЩ през 1820 г.

През 1770 г. приблизително 90% жителите на Великобритания са живеели с доход под 3 щатски долара на ден. Днес такъв е прагът на бедността в Русия. В България той е почти два пъти по-висок – 5,50 щатски долара. (Под този праг тук и там живеят приблизително еднакъв процент от населението.)

За да помогнат на хората и нравите, класическите икономисти и социални философи пишат изследвания за „природата и причините на богатството на народите“ (Адам Смит, 1776). Сред петдесетте морални, политически и литературни есета на неговия приятел Дейвид Хюм няма нито едно, посветено на бедността. Бедността не е основен предмет на анализ и за първия автор на трактат по политическа икономия Жан Батист Сей. Впрочем неговият труд е с подзаглавие „за производството, разпределението и потреблението на богатството“.*

Тази липса на внимание не е от незнание или високомерие.

През 2016 г. Томас Соуел доказа, че случайността на всяко статукво при доходите зависи от безброй обстоятелства, които не подлежат на контрол. Затова задачата е да се обяснят „нещата, които са създали и поддържат по-високи стандарти на живот“ (именно защото човечеството е започнало своето развитие в състояние на бедност, продължило почти пет хилядолетия).

След преглед на съвременните теории за бедността, Соуел стига до извода, че „бедността днес в Америка е онова, което правителствените статистици във Вашингтон казват, че е; а те не биха я определили по начин, който застрашава социалната държава, от която те самите са част“.

Това не означава, че бедността не е предмет на политиката. Точно обратното - политиките за подпомагане на бедните са основен елемент на политическата конкуренция от Древна Атина, Рим и Византия, през „закона за помощ на бедните“ (в Англия и Уелс, в сила с многобройни промени от 1597 до 1967 година), до програмата на НСРПГ през 1920-те и след това.

Новото през ХХ век е, че „борбата с бедността“ и други политики („прехраната“, „границите на растежа“, „глобалното затопляне“ или „климатичните промени“ - те тук не ме интересуват) вече стават част от работата на международните организации. Процесът на това превръщане е много дълъг - от 1948 г. до средата на 1980-те.

В началото е чл. 25 от Всеобщата Декларация за правата човека (право на жизнен стандарт на живот, съответстващ на здравето и благосъстоянието на отделния човек и семейството му), а в края - критерият за крайна бедност, споменат по-горе. Европейските директива 2000/43/ЕО и 2000/78/ЕО са късен и всъщност разумен вариант на подобна политика. Разумен - защото всъщност казват нещо много приемливо: на хората не трябва да им се пречи да се оправят сами от етнически, верски, полови и професионални съображения. Директивите обобщават законодателната и съдебната практика на европейските страни, които след 1945 г. повсеместно премахват наложените или копираните от нацистка Германия закони.

За политиките (разпределянето на средства, събрани от данъкоплатците) са нужни определения на понятията и измерители на проблемите и разходите за тяхното решаване. В ЕС критерият на Световната банка за крайна бедност е неприложим: хората с доход под 1,90 щатски долара на ден са прекалено малко.

Затова през 1990-те от ОИСР е разработена специална методология за измерване на бедността, която се опира на статистиката за броя на населението с по-малко от 60 на сто от медианния разполагаем доход. Тази методология започва да се прилага и в ЕС.

Получава се като в САЩ и цитираната по-горе дефиниция на Соуел от изключително полезния му труд „Богатство, бедност и политика“.

Growth is good for the poor
Тази очевидна закономерност се налага да бъде доказвана и онагледявана през последните двадесет години.

Когато през 1980-те се налага специалната международна политика за преодоляване на бедността, крайно бедните в света са над 40% от населението. През тази година те би трябвало да са пет пъти по-малко, около 8%. Стопанските ефекти от политиката по повод COVID-19 ще създадат нови бедни и ще върнат положението с бедните в 2015 г., когато те са 10% от населението на Земята.

Огромно количество книжнина и поне три нобелови награди (на Амартя Сен, Ангус Дейтън и Дуфло и Бенерджи) доказват, че намаляването на бедността е:

а) следствие на общото стопанско развитие и икономическия растеж;

б) че политиката по повод бедността не може да има успех на общите основи на растежа - ясни права на собственост, стабилни цени, свободата на договарянето и достъпа до ресурси плюс върховенство на закона,

в) и тя може да има успех само, ако в нея участват самите отделни хора, които се смятат за бедни, според собствените им възгледи, убеждения и мотиви.

Както казва Адам Смит през 1755 г., според записките на негов студент в курса му по морална философия:

„Почти нищо друго не е необходимо, за да се осигури преминаване от най-низмено варварство до най-висока степен на изобилие и богатство, освен мир, лесни данъци и поносимо правораздаване. Всичко останало ще се роди от естествения ход на нещата. Всички правителства, които насилват нещата в друго направление, които принуждават нещата в друг канал или се опитват да контролират напредъка на обществото към определено конкретно състояние, са противоестествени и за да осъществят намеренията си, неминуемо стават правителства на подтисничеството и тиранията“.

След 200 години, през 1957 г., обобщавайки опита си от работа в Малайзия и Западна Африка, Петер Тамаш Бауер, по-късно лорд Бауер, стига до извода, че разширяването на обхвата за избор на хората между осъществими алтернативи е и цел, и критерий за икономическо развитие. „Развитието като свобода“ ще озаглави през 2000 година една от книгите си Сен. (През 1998 г. той получава Нобелова награда тъкмо „за принос към икономика на благосъстоянието“.)

Бедността не е порок, но не и при циганите в България

Продължението на латинската пословица от един американски пастор е, че тя не е грях, но е „ужасно неудобство“.

Руското продължение, приписвано на Николай Гогол като коментар по повод салонното авторско четене на пиесата на Александър Островски „Бедността не е порок“ (1853 г.), е, че: да, не е, „но е голяма свинщина“.**

Как това се отнася към циганите в България?

Отговорът на този въпрос би трябвало да е ясен от първата част на анализа. Но все пак са нужни известни икономически пояснения.

И в България, както е известно от икономиката, свободата е добра за бедните и е по-добра за тях, отколкото за богатите.

По начало свободата и в частност – стопанската свобода, би следвало да е лява идея. Защото когато освобождавате права на собственост, цени на стоки, капитали и труд, хората получават стимул да се образоват, да поумняват и да търсят начини за излаз от състоянието на бедност.

Конкуренцията намалява цените на стоките и услугите и повишава тяхното качество. И двете са по-голям проблем за по-бедните. За по-заможните те може изобщо да не са проблем. Същата е ролята и на „поносимото правосъдие“, ако използвам израза на Смит.

Нека повторя с повече подробности данните от времето преди повторното освобождване на цените през март 1997 г. и последвалите реформи в публичните финанси и раздържавяването. Положението тогава в България, според наблюдението на бедността от Световната банка, е следното.

• През 1995 г. делът на населението в крайна бедност (по критерия на ООН – 1.190 щатски долара) е 5,5%;
• Към март 1997 г. той нараства до 36-37%;
• В регионален аспект най-тежко са засегнати райони – около 47%, където селкото население са крайно бедни;
• Много силно са засегнати възрастните граждани – приблизително 60%;
• А като етнически групи – ромите (83%) и етнически турци – 45%.
   

Иначе казано, състоянието на бедността в България през 1997 г. наподобява онова в САЩ през 1820 г. На това ниво са и българските турци. Пенсионерите са бедни, колкото италианците преди 200 години. А при българските цигани бедните са приблизително толкова, колкото в Англия и Шотландия по времето на Адам Смит.

Само след четири години, към края на 2001 г., делът на населението в крайна бедност се е свил почти с 2/3, до 12,8%, според поредния доклад на Световната банка.

„Подобрението може да се отдаде на растежа и икономическото възстановяване, което вдигна нивата на потребление на много домакинства“, посочва докладът.

Но „въпреки намаляващите нива на бедност, много българи смятат, че техният жизнен стандарт не се е подобрил драстично…, качествените проучвания показват, че почти три четвърти от населението вярва, че живее в бедност“.

Независимо от самочувствието на мнозинството, статистически измереното благосъстояние на ромите у нас не се е променило съществено.

Крайната бедност средно за България непрекъснато намалява от споменатите 12,8% от населението през 2001 г. до приблизително 1% в началото на 2020 г. При нормална година тя би трябвало да намалее до 0,8% до края на 2020 г. Но вместо това, вследствие на многото неблагоприятни развития, тя най-малкото ще се удвои до 2 и над 2% от населението (това е нивото от 2015 г.). И отново ще засегне най-вече ромите, българските турци и пенсионерите.

След повече от двадесет години след 1997 г., предвид на променените критерии за бедност, сред етническите групи в България най-висок е относителният дял на бедните сред ромите – 64,8%. (Колкото в Италия преди 200 години.) Новите крайно бедни по критериите от 1997 г. през 2021 г. ще са предимно от тази етническа група. Вероятно около 100 хиляди души. И това е оптимистична прогноза.

Какви са причините, защо икономическият растеж след 1998 г. не дава същото положително въздействие от 2/3 намаляване на крайната бедност, както е средно за страната?

Ако се абстрахирам от политическите сантименти, разгледани в предишната статия, икономическите и културните причини са следните.

1. Липса на гражданска регистрация за много голяма група хора.

Това са около 80 000 роми. По оценка на експерти.
Проблемът е в една промяна в законодателството за гражданската регистрация от 2011 г. Последиците са разпознати още тогава от Българския Хелзинкски комитет и преминава от стратегия към мониторингов доклад и обратно.
В зависимост от оценката за броя на ромите в България става дума или за 20% от тях (според самоопределилите се като роми през НСИ), или за 10 - 12% от ромите, ако се вземе предвид оценката на дела им от населението на България от Съвета на Европа.
Изглежда очевидно, че без регистрация не може да има законово придобити права на собственост, формален трудов договор и (поне държавно) осигуряване за старини или здраве.

2. Объркани права на собственост

Вече цитираната Национална Стратегия за интеграция на ромите (НСИР) от 2012 г. предвижда като една от своите цели „подобряване на жилищните условия и на техническата инфраструктура“. Казва се още, че това ще стане по два начина:

• „Предоставяне на нови парцели за строителство на къщи, позволяващи деконцентрация на компактните ромски квартали“;
• „Актуализиране / създаване на подробни планове за териториално развитие на съществуващи и новоопределени парцели“.

Една от причините това да не може да стане, дори ако е налице политическа воля, е очевидно липсата на гражданска регистрация. За придобиването ѝ впрочем не са предприети никакви действия. Документално няма 80 хиляди цигани, реално с тях няма никакъв проблем.

По-важна обаче е цялостната уредба на права на собственост.

Положителните развития започват през 1991 г. със закона за земята и с усилията на поредица правителства да предоставят ясни права на собственост на всички малоимотни граждани (не само роми или турци, макар 70 - 75 хиляди семейства от тези последните да са преотстъпили или продали на безценица голяма част от недвижимото си имущество). Процесът върви относително добре до 2002 г. Но след това обраства с такива бюрократични пречки, че почти не може да бъде осъществен.

Конкретното начало е дадено с постановление № 279/1992 (разработено от правителството на Филип Димитров). То осигурява собственост върху земя на семейства с ниски доходи от държавни и общински поземлени фондове: до 10 000 кв. м. за неженени пълнолетни граждани, 20 000 кв. м. за омъжени граждани без деца или с едно дете и до 30 000 кв. м. за семейства с две и повече деца. Потенциалните бенефициенти следва да изпълнят някои прости и разумно разписани изисквания – доказателство за имуществено състояние, ангажимент да не прехвърлят правата си за период от 10 години и други подобни.

През 1993 - 1995 г. този регламент е приведен в съответствие с промените в закона за земята и продължава относително плавно, въпреки (или може би заради) хиперинфлацията и изпаряването на спестяванията от 1996 - 1997 г. Процесът е усъвършенстван през 1998 г. заедно с практически завършената реституция на селскостопанските земи.

Благодарение на силното политическо представителство, общините с компактни жители на български турци са първите, които уреждат своите права на собственост. Това обяснява относително високия процент турци в селското население на България. Подобен е напредъкът в правата на собственост в някои общини със значително присъствие на роми, принадлежащи към католически и (понякога) протестантски християнски деноминации, благодарение на организационната култура и ангажираността към социалното сътрудничество.

Процесът спира поради бюрократизиране, особено след 2006 г.

Към годината на приемането на НСИР, според данните от предишното преброяване, около 45% от ромите са живели в селските райони. Това е значително по-малко от турското селско население – 63%.

Разликата между двете групи обаче е това, че турците имат права на собственост (реституирана или новопридобита).

Ромите имат права в най-добрия случай само върху парчето земя, върху което живеят. Така е при 40% от тях през 2019 г., 60% са без утвърдени права на собственост. Разлика между благосъстоянието на българските турци и ромите очевидно се дължи на разликите в правата на собственост.

Вместо да се изпълнява НСИР, след 2017 г. се наблюдава ръст на разрушените къщи и постройки. Поне при постройките почти сигурно в преобладаващия брой случаи става дума за разрушаване на собственост на роми. По данни на НСИ през 2017 г. 567 случая, 2018 г. – 657 и през 2019 г. 671 случая.

3. Извън заетост, обучение и образование (ИЗОО).

За по лесно търсене в Интернет на английски на тези хора им викат NEETs (“not in employment, education and training”). Докладът е достъпен на страницата на Европейската комисия.

През 2017 г. те бяха изследвани от Института за пазарна икономика по данни на НСИ и наблюденията на работната сила от ЕВРОСТАТ. (Последните впрочем са по-точни, казват колегите от ИПИ. Защо това е така е отделна тема.)

ИЗОО в различните групи от населението, определени по етнически и други критерии (%)
Източник: ИПИ

Българите в ИЗОО са 166,1 хиляди, турците – 40 хиляди, циганите – 135,2. Корелациите между тези три фактора са много отчетливи.

Резултатът е, че около 60% от ромите не са осигурени за здраве или старост. За страната процентът е около 20%. Това се отразява и на жилищните условия, и на образованието, начините на препитание и поддържане на душата в тялото. При липса на възможност за нормални права на собственост и склеротична регулаторна рамка на пазара на труда, това положение на ромите има нетривиални макро и микроикономически последици.

-----

* Биографията на Сей не издава идеологически надменно отношение към бедността, по-скоро е обратното: известно е, че работата му по теория на икономиката започва когато той е секретар на Етиен Клавиер – радикален политически реформатор и съосновател на Дружеството на приятелите на чернокожите (заедно с Мирабо, Кондорсе, Ларошфуко, Лафайет и много други известни и досега издавани и цитирани хуманисти), че сам обеднява поради хиперинфлацията по време на революцията и че отказва на Наполеон съществено възнаграждение в замяна на преработен вариант на трактата си в частта за държавните разходи (поради което е уволнен).

** Темата се повтаря и в по-късна негова пиеса – „Луди пари“, но присъства при много руски писатели, включително Пушкин, Тургенев, Достоевски, Крилов, Чехов и Илф и Петров.

* Следва продължение. Текстът се публикува с любезното съгласие на г-н Красен Станчев без съкращения и редакторска намеса от cash.bg.