Великият учител 2020 - силата на смирението и търпението

Свикнали сме непрекъснато да бъдем в ригиден контрол. всичко планираме. Това ни дава усещане за  сигурност и подреденост. Нужно ни е да знаем точно какво ще правим утре, да имаме цел и посока. Трябва да чувстваме, че държим живота си в ръце и той не ни се изплъзва.

Това, което тази година ни показа, е, че нищо не зависи от нас. Показа ни, че дори и в XXI век, нашето човечество, нашата общност, нашата планета не е готова да се справи с един нов вирус. Ние просто не знаем какво да правим. Всичко спира. Всичко се променя. Нямаме контрол. 

Засили се тревожността, депресираността. Паниката, че нищо не може да се случи според планираното, ескалира. 

Това, което се случва, всъщност, е много полезно, заземяващо и отрезвяващо. Изкарва ни от нашата вътрешна реалност. От реалността, в която ние сме господари на всичко случващо се. Чувството, че сме господари на живота си и държим конктрола над здравето, над живота и смъртта, се изплъзна. Ние сме едни малки, объркани, незнаещи какво се случва човеци. 

Имаме контрол върху много малко неща. Можем да контролираме само начина, по който се чувстваме и то донякъде. Можем да изберем дали да се сринем, или да се съберем. Дали да пуснем контрола или да продължваме да го държим и да изпднем в паника. 

Тук идва дълбокото осъзнаване, че е време да развием качеството на търпение. Да притихнем, да се смирим, да изчакаме да отмине бурята. Да отмине торнадото от неочаквани, незавсещи от нас събития и да наблюдаваме. Да съзерцаваме хората, близките си и целия безумен свят, който се щура в търсене на решения за връщане към една нормалност, сигурност и стабилност. 

Осъзнаваме, че стабилността и сигурността са много нови явления за Човечеството и неговата история. Те са нещо, с което ние, в рамките на две поколения, свикнахме. Доста се разглезихме и по отношение на удбствата и предвидимостта. Ние, днешните деца на Земята, никога не сме живяли в среда на такава несигурност и приемаме предвидимостта за даденост. 

Прекалено много сме в ума и прекалено малко в тишината вътре в себе си. Тишината ни плаши. Плашат ни изолацията, хаосът. Здравната обстановка в държавата и в света ни плаши.

Трябва ли да бягаме от вътрешните си страхове или има начин да ги приемем без да ги превръщаме в своя опорна точка?  

Изчакваме, наблюдаваме, адаптираме се, учим се да бъдем гъвкави. опитваме се, когато имаме страх, тревожност и несигурност, да им обърнем внимение, да ги изговорим, да ги споделим с някой, ако тябва да потърсим терапевтична помощ или да го изговорим с приятел или с партньора си. опитваме се изцяло да осветлим процесите в нас. 

Какви са плюсовете и минусите на безпрецедентната виртуална свързаност? 
Каква е цената на смирението и на липсата на смирение? 
Струва ли си да се свържем със собствената си уязвимост, да я оголим и да я покажем на света?
Нужно ли е винаги да изглеждаме свръхсправящи се и свръхпозитивни? Такава броня помага ли ни да бъдам себе си и да се справяме?

Отговорите вижте във видеото.