Вирусолог, който се бори с ебола и ХИВ, разсъждава върху изправянето си пред COVID-19

Вирусологът Петер Пиот, директор на London School of Hygiene & Tropical Medicine, се разболява от COVID-19 в средата на март. Той прекарва седмица в болница и оттогава се възстановява в дома си в Лондон. Изкачването на стълби все още го оставя без дъх.

Пиот, който израства в Белгия, е един от откривателите на вируса Ебола през 1976 г. и прекарва своята кариера, като се бори с инфекциозни заболявания. Той оглавява Joint United Nations Programme за ХИВ/СПИН между 1995 и 2008 и към момента е съветник по въпросите на коронависура към президента на Европейската комисия. Но неговата лична конфронтация с новия коронавирус е била животопроменящо преживяване, споделя самият Пиот.

 


„На 19 март аз неочаквано имах много висока температура, заедно с пронизващо главоболие. Усещах косата и главата си изключително болезнени, което наистина беше странно. Тогава все още не кашлях, но първата ми реакция беше: носител съм на вируса. Продължих да работя - аз съм работохолик - от вкъщи. Инвестирахме много усилия в работата от разстояние в London School of Hygiene & Tropical Medicine миналата година, за да не се налага да пътуваме толкова много.

Тестът ми за COVID-19 беше позитивен, както и очаквах. Изолирах се в стаята за гости вкъщи. Но температурата си остана. Никога не съм бил сериозно болен и не съм си взимал дори ден отпуск по болест през последните 10 години. Водя сравнително здравословен живот и се разхождам редовно. Единственият рисков фактор за коронавируса беше моята възраст - аз съм на 71 години. Също така съм оптимист, затова си мислех, че това състояние просто ще отмине. Но на 1 април мой приятел лекар ме посъветва да си направя детайлно изследване, защото температурата и особено умората не преминаваха, а се задълбочаваха.

Оказа се, че имам тежък недостиг на кислород, макар все още да не изпитвах липса на въздух. Снимките на дробовете ми показаха, че имам сериозна пневмония, типична за COVID-19, както и бактериална пневмония. Постоянно се чувствах изморен, докато по принцип преливам от енергия. Не беше просто неразположение, а пълно изтощение. Никога няма да забравя това усещане. Бях хоспитализиран, макар че тогава повторният тест за вируса се оказа негативен. Това също е типично за COVID-19: вирусът изчезва, но последствията от него остават със седмици. Тревожех се, че ще бъда поставен на устройство за изкуствено дишане веднага, защото бях виждал публикации, които показват, че този вид лечение увеличава риска от смъртта. Бях доста уплашен, но за щастие просто ми дадоха кислородна маска за начало и се оказа, че този метод работи. Така се озовах в изолационна стая в преддверието на отдела за интензивна грижа. 

Уморeн си, затова се примиряваш със съдбата си. Напълно се предаваш на екипа на болницата. Живееш в ежедневие от спринцовка до инфузия и се надяваш да се справиш. Обикновено съм значително проактивен в действията си, но този път бях 100% пациент. Споделях стаята си с бездомен човек, колумбийски чистач и мъж от Бангладеш — всичките трима диабетици, инцидентно, което е съвместимо с познатото развитие на болестта. Дните и нощите бяха самотни, защото никой нямаше енергия да говори. Можех единствено да шепна със седмици, дори сега гласът ми губи сила вечер. Но винаги имах един въпрос в съзнанието си: как ще се справям, когато всичко това свърши?


След като се борих с вируси навсякъде по света вече над 40 години, бях станал експерт в инфекциозните заболявания. Радвам се, че се заразих с корона, а не с ебола, макар че вчера прочетох научно изследване, което твърди, че има 30% шанс събитията да приключат злощастно, ако се озовеш в английска болница с COVID-19.


Бях изписан от болницата след дълга седмица. Прибрах се с градския транспорт, исках да видя града с неговите празни улици, затворени барове и изненадващо чист въздух. Не можех да вървя добре, защото мускулите ми бяха отслабнали заради дългото време на легло и липсата на движение, което не е нещо добро, когато се бориш с проблем с дробовете. Рискът, че нещо много лошо може да се случи, продължава да ме притеснява. Затворен си отново, но трябва да поставяш такива неща в перспектива. Сега се възхищавам на Nelson Mandela дори повече от преди - той е бил в затвора 27 години, но излиза като велик помирител.

Посветих по-голямата част от живота си на борбата с ХИВ вируса. Това е нещо толкова умно: просто не се поддава на каквото и да е, с което се опитваме да го блокираме. Сега, след като съм почувствал предизвикателното присъствие на вирус в тялото ми, възприемам вирусите различно. Осъзнавам, че този вирус ще промени живота ми, независимо от конфронтационните преживявания, които съм имал с вируси преди. Чувствам се по-уязвим. 

Много хора не умират от увреждането на тъканите, причинено от вируса, а от увеличената реакция на имунната им система, която не знае какво да прави с вируса. Все още се лекувам с високи дози кортикостероиди, които забавят активността на имунната система. Ако имах тази буря заедно със симптомите на вирусното огнище в тялото ми, нямаше да оцелея. Имах предсърдно мъждене, като пулсът ми достигаше до 170 удара в минута. Това също трябва да се контролира с терапия, особено за предотвратяване на онова, което може да се случи при кръвосъсирване, включително инсулт. Това е подценявана способност на вируса: вероятно може да засегне всички органи в нашето тяло.

Много хора смятат, че COVID-19 убива 1% от пациентите, а останалите се разминават с някои грипоподобни симптоми. Но историята се усложнява. Много хора ще останат с хронични проблеми с бъбреците и сърцето. Дори работата на нервната им система е нарушена. Ще има стотици хиляди хора по целия свят, вероятно повече, които ще се нуждаят от такова лечение, като бъбречна диализа, до края на живота си. Колкото повече научаваме за коронавируса, толкова повече въпроси възникват.

Комисията е силно ангажирана да подкрепи разработването на ваксина. Нека бъдем наясно: без коронавирусна ваксина никога повече няма да можем да живеем нормално. Единствената реална стратегия за излизане от тази криза е ваксина, която може да бъде въведена в световен мащаб. Това означава производство на милиарди дози от нея, което само по себе си е огромно предизвикателство по отношение на производствената логистика. И въпреки усилията, все още не е сигурно, че разработването на ваксина срещу COVID-19 е възможно.

Надявам се тази криза да облекчи политическото напрежение в редица области. Може да е илюзия, но в миналото сме виждали, че кампаниите за ваксинация срещу полиомиелит водят до примирие. Също така се надявам, че Световната здравна организация [СЗО], която върши чудесна работа в борбата срещу COVID-19, може да бъде реформирана, за да стане по-малко бюрократична и по-малко зависима от консултативните комитети, в които отделните държави отстояват предимно собствените си интереси. СЗО твърде често се превръща в политическа площадка.