Проф. Станимиров: Всяка кауза изисква първо да я обикнеш

Академичната година започна колебливо – ще има ли присъствени занятия, как ще се учи, какво ще се учи, ще се учи ли изобщо... На фона на тази несигурност Икономическият университет във Варна отпразнува своята 100-годишнина. Университетът има авторитета и експертизата на едно от най-реномираните учебни заведения в България. Утвърждаването на сериозни академични традиции не само спрямо стандартите на българското, но и на европейското модерно висше образование се е превърнало в основно предизвикателство за преподавателите и възпитаниците на университета. За тези предизвикателства и за това, трудно ли се управлява университет, поговорихме с ректора, експерта и човека проф. д-р Евгени Станимиров.

Той е най-младият професор по маркетинг и ректор на университет у нас. Роден е през 1971 г., а академичната му кариера започва през 1998 г. Има над 130 публикации в специализирани издания у нас и зад граница, участва в над 50 консултантски и повече от 30 научни и изследователски проекта в България и в Европа. Преподава широк спектър учебни дисциплини, част от които се изучават за първи път у нас. Ръководи и съвместната образователна програма с Nottingham Trent University. От миналата година той е ректор на Икономическия университет във Варна – първото висше търговско училище у нас, чиято стотна годишнина отпразнуваха възпитаниците му през септември. Също през 2019 г. Обществената академия за наука, образование, култура му присъжда званието „Съвременен народен будител“.

Какво не знаят възпитаниците Ви за Вас?

Има няколко начина, по които ние, преподавателите, предаваме своите послания към младите хора – когато разговаряме с тях и ги съветваме, когато те сами оценяват нашето реално поведение и когато нашите постижения служат като мотивация за тяхното развитие. В този смисъл е по-важно какво знаят за нас като техни преподаватели, а не какво не знаят. В личен план малко наши възпитаници знаят, че постигнатото от мен е резултат на упорит 15-16-часов ежедневен труд в рамките на 25 години, че и сега продължавам да посещавам периодично курсове, за да си „сверявам часовника“, че ставам всяка сутрин в 5 ч. (вкл. събота и неделя) и работя. Може би не знаят и че винаги съм се стремил да имам визия за това, какво правя, защото прекрасно знам максимата, че: „Визия без действия е мечта, а действия без визия - кошмар!“

Вашата кандидатура през 2019 г. за поста ректор на университета беше единствена. Защо според Вас?

Да, кандидатурата ми беше издигната от Инициативен комитет от група професори, както и от предходния ректор. Не знам защо е била единствена. Процедурата за избор е демократична и всеки член на Общото събрание има възможност да прави номинации. Може би колегите са ме номинирали, доколкото предходните 8 години бях заместник-ректор по учебна дейност и акредитация, което дава възможност за много широк поглед и познаване на сложните процеси в университета. Тези 8 години ни „отвориха“ към двойни дипломи и сътрудничество с университети във Великобритания, Германия, Финландия, Русия и Индия. Развихме системата за управление на качеството, като в учебния процес имплементирахме много процедури от Британската система и ги синхронизирахме с текущото законодателство и вътрешни актове.

Трудно ли се ръководи университет?

Университетът е сложна система, която се подчинява едновременно на правилата, наложени от държавата чрез МОН, а, от друга страна, се съобразява и с принципите на пазара. Набирането на студенти, тяхното мотивиране, развитие, кариерно консултиране, проследяване на реализацията, поддържането и развитието на контактите с бизнеса и много други процеси следват пазарната логика. Отговорността нараства неимоверно, когато си дадем сметка, че това е първият университет в България с икономически профил, в който има 100 години приемственост и натрупвания (във всички измерения, характерни за една образователна институция). Както във всяка голяма организация мениджмънтът трябва да синхронизира сложните интереси на множество страни (преподаватели, студенти, катедри, факултети, центрове, институти и др.), като паралелно се стреми към развитие на своята репутация при следване на принципите за ефективност и ефикасност.

Вие имате авторитет на учен и експерт, най-младият професор по маркетинг у нас сте. Защо останахте в България и избрахте академична кариера?

Ето нещо, което може би голяма част от нашите студенти не знаят. На 22 г. получих покана от един от най-известните професори по маркетинг в света – проф. д-р Уилям Руделиъс (Университет Минесота – САЩ), да стана негов асистент. Бях шокиран от предложението и то толкова, че вероятно се изплаших и отказах. Това даде друга насока на моето развитие. През годините съм получавал много предложения да започна работа на управленска позиция в бизнеса, но избрах България, университета и паралелно развитие на маркетингова експертиза чрез активно консултиране на бизнеса и работа по проекти. Последното ми помогна много не само в преподавателската ми работа чрез реални казуси, но осигури контакти и данни за интензивна публикационна дейност. Всичко стана по естествен начин – не съм насилвал нещата, независимо от интензивната работа. Като че ли оставих нещата да се случат от само себе си, но, разбира се, имах визия какво правя. Това е разковничето – да сме отдадени на работата на 120% от изискващото се от нас и да знаем какво искаме да постигнем.

 

Мечтаехте ли като дете да ръководите университет, или този ход на съдбата Ви изненада?

Преди няколко дни дъщеря ми ме попита: „Тате, ти зубрач ли беше като ученик?“ Отговорих уверено: „Да, тате! Но зубрач с разбиране какво учи!“ Като повечето деца от моето поколение мечтаех да стана космонавт. Малко по-късно мечтата еволюира към готвач, а в тийнейджърските ми години реших да кандидатствам медицина. Малшанс (или може би не) ме накара да направя завой и 5-6 месеца преди кандидатстването започнах упорита подготовка по математика и кандидатствах в Икономически университет, Варна. Независимо от почти максималния ми бал, не ме приеха в желаната от мен специалност „Социално икономическа информация“ (не ми достигна 1 стотна). Приеха ме в „Икономика и управление на промишлеността“ и аз „прегърнах“ този избор на съдбата и не съжалявам. А дали съм мечтаел да стана ректор? Това е интересен въпрос. Разбира се, че не съм допускал подобно развитие. Спомням си, след успешния за мен конкурс за асистент трябваше да има гласуване на Факултетен съвет. Извикаха ме, за да ме видят кой съм. Един професор ме попита дали се целя в ректорската позиция. Смутих се. Отговорих машинално „не“. Тогава той каза известния афоризъм:„Всеки войник трябва да носи в раницата си генералски жезъл!“

 Промени ли Ви като човек ръководният пост?

И „да“, и „не“. Винаги съм бил отговорен и съм следвал някаква кауза, което за мен в случая е добре, защото не се наложи да се променям. В работен план тази позиция ме направи по-настоятелен да се случват нещата в името на всички работещи и обучаващи се при нас (над 7500 човека), защото прекалената отстъпчивост не е сред най-добрите мениджърски качества. В личен план ръководният пост ме направи по-търпелив и по-смирен.

 Коя е най-голямата трудност, която срещнахте, откакто ръководите университета?

Най-трудно е да променяш стереотипи на възрастни хора. Налага се, защото ние живеем в особени времена. Отмина времето на масовизацията и енергията оттам се прехвърли към изграждане и поддържане на репутацията на висшите училища. А това е деликатна материя – трудно се изгражда и лесно може да се загуби. С личен пример и много активности се стремим да променяме нещата, да препозиционираме, дори бих казал частично да ребрандираме университета по посока на „зелен“ и „предприемачески ориентиран“. Паралелно се борим за по-висока степен на персонализация на процеса на обучение, но това ще отнеме време.

По последни данни, 1970 работодатели партнират на Икономически университет – Варна. Разчитате ли на това, че те ще успеят да предложат на Вашите възпитаници една достойна реализация?

Ние упорито партнираме чрез множество комуникационни канали и организиране на събития, за да осигурим достъп на работодателите до студентите и обратното. Интересът е взаимен. Достойната реализация не зависи само от работодателите. Тя е дело преди всичко на младите хора. При наличие на подходящо портфолио от активности и компетенции няма компания, която ще пропусне шанса да привлече в екипа си способни млади хора. Психологическият профил на студентите също е много важен. Ето защо е критично важно в университета да се работи върху развиване на меки умения и способност за бърза адаптация. Именно това се опитваме да правим за младите хора.
 

Напоследък все повече се говори за термина „корпоративна социална отговорност“ (КСО). Как бихте го обяснили на обикновения човек? Пазарната икономика предполага ли въобще социален елемент?

Най-общо казано, КСО е „популяризиране на практиките на отговорния бизнес, които носят полза и на бизнеса, и на обществото, и подпомагат социалното, икономическо и екологично устойчиво развитие чрез максимизиране на положителното влияние на бизнеса върху обществото и минимизиране на негативното“. Ключови термини тук са „устойчив“ и „отговорен“. Кризата с COVID-19 показа, че стремежът за ефективност и рентабилност на бизнеса не е достатъчен. Неустойчивите бизнес практики доведоха до прекъсване на множество вериги за доставки и дефицит на определени продукти. Когато говорим за отговорност, КСО се свързва с отговорност към природата, към следващите поколения, към това с какво се храним и как опаковаме продуктите и т.н. Например КСО ориентацията на Икономически университет - Варна, се изразява в използване на повече електронни ресурси за сметка на хартия, в подкрепа за зелени каузи с участие на студенти, събираме капачки за рециклиране, монтирахме повече рампи за велосипеди и др. Трябва обаче да си признаем, че КСО практиките са по-скоро инцидентни отколкото широко прилагани в България. Идеята за устойчивост може да се наложи в резултат от вътрешна убеденост на хората, които управляват бизнеса. Преди пандемията бих казал, че това е утопично, но сега вече не мисля така, защото поведението на бизнеса еволюира. Другият вариант за налагането ѝ е на пазара да се появят (и тях вече ги има) значителни групи от хора, които търсят продукти, произведени по устойчив начин. Това ще накара компаниите да пренастроят мисленето си, за да привлекат тези клиенти. Така че пазарната логика може да интегрира социалния елемент в корпоративната логика.

Новата академична година започна под знака на коронавируса, непрекъснато се говори за промяна в отношенията между хората, за коренни промени в нагласите. Какво очаквате Вие?

Едва ли някой е допускал, че е възможно светът буквално да спре. Така че ако някой каже, че не е бил изненадан, едва ли ще бъде честен. Ефектът от пандемията много прилича на шофирането на автомобил и реакцията на шофьора при валеж. Първата реакция е да се намали скоростта. И тук в условия на пандемия се наблюдава ефектът на забавяне на скоростта, на промяна на възприятията и отношенията към заобикалящия ни свят (примери за това са: самоограниченията да пътуваме със самолети, избягване на струпванията на много хора, поява на ксенофобски настроения и др.). Кризата ще наложи преструктуриране на бизнеса и това вече до голяма степен е факт, но ефектите от пандемията ще се проявяват поне още десетилетие. По-важно е какви изводи си направи бизнесът и ние като потребители. Ситуацията ще има и позитивни ефекти. Ще се появят нови и много по-ефективни и устойчиви вериги на доставки и вериги на стойността. Естествено е медицината да се развие в технологично отношение. Дигитализацията ще навлезе в живота ни много по-бързо от очакванията допреди появата на COVID-19. Елементарен пример за това е, че в образователната система целите, свързани с дигитализация, се постигнаха в драстично съкратени срокове. Като цяло ще има и негативни, и позитивни ефекти – от нас обаче зависи дали ще си направим правилните изводи и ще предприемем правилните действия.

Как оценявате промените, на които сме свидетели – свиването на пазарите, намаляването на търсенето, потребителските нагласи към иновации и по-качествени продукти? Това трайни тенденции ли са според Вас, или ще отминат с времето?

Всяко събитие или следствие е провокирано от някаква причина. Има причина за свиването на пазарите, за търговските дефицити, за потребителските нагласи към иновации... Всъщност всяко нещо има някакъв жизнен цикъл, който е зависим от други фактори. Например текущата криза изискваше да се вземат бързи мерки за обезпечаване на ликвидността на фирми и граждани. Това провокира Европейската централна банка и ФЕД да предприемат действия по осигуряване на спасителни мерки, мащабите на които наложиха да се печатат голям обем парични знаци. Но все пак някой трябва да плати тази цена и това ще стане след време с преосмисляне на фискални политики и контролиран инфлационен натиск. Към момента лихвите са много ниски, което показва нежеланието на централните банки да съберат парите от обращение. Но вдигането на лихвите в бъдеще би оскъпило кредита и ще направи някои инвестиционни проекти непривлекателни, което ще намали апетита на инвеститорите и паричната маса ще започне контролирано да се акумулира в банките. Това много прилича на приливите и отливите – съвършена система, която се подчинява на някаква цикличност. В този смисъл – колкото и трайна да е една тенденция – идва времето да бъде заменена от друга.

 

Ако имате възможност да промените нещо в действителността, какво щеше да е то?

Изкушавам се да кажа, че бих променил много неща, но всъщност съм убеден, че природата е съвършена, че всичко се крепи на закони. Например законът „причина – следствие“ дава обяснение за нашите сполуки или несполуки, за едно или друго действие на хора, фирми, държави… И все пак бих променил отношението на хората към света – необходимо ли е непрекъснато да анализираме миналото или да живеем в непрестанни планове за бъдещето, а всъщност да забравяме да живеем тук и сега? Ние сме програмирани така, че да можем да се справяме едновременно и/или последователно с множество съществуващи, т.е. текущи, а не бъдещи проблеми. Бих вдъхнал увереност на много хора, защото, за да успееш, първо трябва да преживееш успеха в съзнанието си и да си убеден, че си достоен за този успех.

 Смятате ли, че сте успял човек, и има ли тайна Вашият успех?

Успехът е твърде условно понятие. Всеки го разбира по различен начин. Но реалната преценка и усещането за успех е много важно, защото може да насочи енергията на човека в посока, която си струва или не. При честването на 100-годишния юбилей на нашия университет преди дни в приветствието си към колегите казах, че ще се радвам, ако повече от нашите възпитаници кажат за себе си, че са успели – преди всичко, че са успели да съхранят човешкото в себе си и че са запалили огъня на каузата да увличат след себе си други хора, показвайки им личния си опит и успехи. За мен успехът се корени в умението да достигнеш до състояние на хармония, когато по-често си благодарен, умееш да прощаваш на хората, обичаш повече, обвиняваш по-малко. Много хора вярват, че успехът ни прави щастливи, а всъщност е точно обратното – усещането за щастие ни прави успешни. По принцип всички сме „програмирани“ да успеем, но начинът, по който разбираме себе си, другите или ситуациите, в които попадаме, ни прави повече или по-малко успешни. „Моята истина“ за успех е свързана с кауза. Всяка кауза, особено ако е по-значима и мащабна, изисква първо да я обикнеш. Друго базово условие е да си готов да работиш за другите – в противен случай каузата няма да е кауза, а ще е някаква частна цел.