Парадоксът на Стокдейл, или защо няма да оцелеем като нация

Животът често ни предлага твърде много несигурност. В динамичните времена, в които живеем, сякаш промяната е единственото сигурно нещо. Не е случайно, че едно древно китайско проклятие се отнася точно за живота в „интересни времена“ – най-трудно е човек да се справи точно с тях, да ги преживее и да продължи да съществува, без да носи със себе си следите от бурята. Човекът винаги се е стремял да контролира обстоятелствата, затова е нормално да се бои от неизвестността и хаоса. Хората предпочитат да мислят, че има някакво равновесие, вселенска справедливост, закономерности, основани на логика, които движат света... На тях се основава здравата жизнеутвърждаваща позиция на опитмиста. Но на практика, в реалния свят, нещата изглеждат по различен начин. Съществува един обясним, но труден за приемане феномен: точно оптимистите не оцеляват в трудни условия. Това е т.нар. Парадокс на Стокдейл.

Кой е Стокдейл? 

Джеймс Бонд Стокдейл е бивш военноморски офицер на САЩ, първият американски пилот, достигнал околоземна орбита. През 1965 г. по време на Виетнамската война той е свален на вражеска територия и прекарва в плен повече от 7 г. Като един от най-високопоставените военнопленници, той преминава през всички възможни кръгове на ада, наречен живот в плен. През годините, прекарани в лагера Хоа Ло край Ханой, той всекидневно се сблъсква с глад, отчаяние, физически и психически тормоз, изтезания, смърт. Нямал реално основание да вярва, че ще оцелее и ще се завърне у дома, но все пак останал жив. Завръща се в САЩ през 1973 г., получава медал „За храброст“, повишение в звание вицеадмирал и доживява до 81 г., като през тях ръководи Военноморската академия на САЩ и военния колеж в Южна Каролина, пише няколко книги, води лекции, пише статии, дори се кандидатира за вицепрезидент и достига до балотаж. Джеймс Стокдейл умира от болестта на Алцхаймер през 2005 г., погребан е на родна земя, в гробището на Военноморската академия на САЩ.

Джеймс Стокдейл при завръщането си в САЩ

Парадоксът

Когато го попитали как все пак е оцелял в годините на военнопленничество, Стокдейл отговорил: „Никога не изгубих вяра. Никога не се усъмних не само в това, че ще изляза, а и че ще остана победител. Това, което преживях, е опит, който определя целия ми по-нататъшен живот и не бих го заменил.“ На следващия въпрос на интервюиращия за това, кой не е оцелял, ветеранът отговорил изненадващо – оптимистите. „Оптимистите си казват – ще излезем по Коледа, но Коледа идва и си отива, а нищо не се случва. После си казват – ще излезем по Великден, но и Великден идва и си отива. Казват си – ще излезем за Деня на благодарността... И когато отново настъпи Коледа, те умират от разбито сърце“, казва Стокдейл.

Парадоксът всъщност се състои в крехкия баланс между увереността, че ще излезем победители от ситуацията, колкото и неприятна да е тя, като едновременно с това се осмеляваме да не губим връзка с реалността. Оказва се, че колкото и да са трудни за приемане фактите, в името на собственото си оцеляване трябва да ги приемем. Иначе рискуваме да не оцелеем. Идеята за „положително мислене“, позитивни визуализации и мотивационни трикове могат да са полезни, но само в нормални условия. Ако ситуацията е действително безнадеждна, то бягството от нея в обятията на самозаблудата само ще навреди. В крайна сметка голият оптимизъм, а не реалността ще попречи на оцеляването ни. Всяка сутрин Стокдейл напомнял на другарите си в плен: „И имайте предвид, че няма да ни освободят по Коледа!“

Между парадокс и действителност

Кога точно действителността е толкова грозна и вредна, че се налага да я погледнем в очите? Това вероятно е въпрос на лична преценка, защото, обективно погледнато, оптимизмът е спасителна сламка до време, но кога му е изтекло времето – всеки преценява за себе си. Разбира се, рискуваме да ни обвинят в песимизъм, негативизъм и пораженчество, но трудният опит доказва, че баланс съществува и той може да определи оцеляването ни.

Струва ми се, че от години ситуацията е преминала онази точка, след която оптимизмът от здравословен е станал токсичен. Дали не е дошло времето да погледнем фактите в очите и да си дадем сметка, че няма да ни освободят нито по Коледа, нито за Великден, пък за Деня на благодарността – изключено? И в крайна сметка това не е толкова лошо. Не защото оцеляването на давещите се е само тяхна работа, а и защото (може би) давещите се ще се научат да плуват.