Красимира Методиева: Театърът ще оживее като Феникс след огъня на COVID

Пандемията от COVID-19 промени света ни изцяло, стимулира вече започналата дигитализация на работните процеси. Едно е ясно, светът вече няма да е същият. 
В разгара на създалата се ситуация остава обаче един въпрос - какво ще се случи с живите изкуства, ще оцелеят ли в същия им истинен вид или ще се търси начин да бъдат адаптирани към „новото нормално". 
Свързахме се с Красимира Методиева, собственик на театрална школа „Ведна", за да ни разкаже как оцеляват артистите по време на пандемията и как се е отразила тя на творческия процес.


- По какъв начин пандемията Ви промени?
- Мисля, че ми се работи повече. През това време, в което стояхме затворени и не знаехме кой ден от седмицата е и не виждахме въобще напред в бъдещето, много хора като мен си дадоха обещание. Обещахме си, че щом отново станем свободни, ще направим всичко, което не сме правили, което сме отлагали. Защото повечето от нас живеем в настоящето. Някои си казват: „Хайде утре, има време." Аз в момента ставам в 4,30 часа и се прибирам от работа към 22,30 - 23 ч. Страхувам се да не се превърне в някакво заболяване, но мисля, че съм много активна.


- Какво успяхте да направите, което не бяхте успяла досега?
- Станах много по-организирана, по-разсъдлива. Сега, ако трябва да отида да купувам платове от Илиенци, няма да напълня багажника на таксито, а ще взема само това, което ми е необходимо. Само преди година беше различно. В нашата репетиционна, във всеки един кът, на всеки диван имаше метражи платове, които може никога да не използваме. Мисля, че в момента почти нямам размах и не съм само аз. Аз съм една малка част от гилдията, много малка част. Ако миналата година си правех планове какво ще купя, какво ще обновя, какво ще направя, ушия, какви декори... За тази година ще опитам да използвам това, което вече имам, ще се опитам да отида в естетиката на бедния театър, която не е моята естетика.


- Как се адаптирахте към създалата се ситуация? Как се промени бизнесът Ви?
- Промени се доста, и то към лошо. Тази година нямам нито едно дете от първи до трети клас, което да е дошло на кастинг, а винаги има, и то огромен брой деца. Тази година дойдоха предимно гимназисти и възрастни. Тези, които сами решават. Родителите се притесняват. Тези слухове, които витаят, предполагам, че всички сте ги чували - „през октомври", „на пети" се спуска заповед, „през октомври ни затварят", „през ноември ни затварят", „февруари ни отварят, после пак ни затварят". Тези слухове се подхранват и от известни личности в нашите среди. Това е абсурдно, защото те не са на щат в театър. Те са независими артисти и за тях е добре да е отворено, да има публика, посещаемост. А всяват страх.


- Притеснявате ли се, че пак ще „затворят" държавата?
- Притеснявам се. Не искам да мисля за това.

- Как смятате, че би могъл да се адаптира процесът на работа при подобно затваряне?
- Най-лесно би могло да започнем само с уроци по правоговор, кратки етюди, имитации. Това, което ние направихме по време на пандемията. Дадох задача, подобна на телевизионния формат „Като две капки вода". Всички участници полудяха от възторг. Имахме чудесни образци, и на Чарли Чаплин, и на Фреди Меркюри, и на Лейди Гага, Мадона... 
Децата се научиха за първи път да монтират. С програми, създадени единствено за смартфони, правиха видео и аудио монтаж. На мен обаче това не ми е достатъчно. За миналия сезон имахме 7 групи по 12-13 деца. А тази година групите ще бъдат само четири. Тези групи изготвят около 30 представления. Школата се финансира изцяло от таксите на курсистите. Преди 5 години спечелихме последния си проект от столична програма. Оттогава не сме имали финансова подкрепа.


- Реална ли е помощта, която държавата твърди, че ще окаже и оказва на артистите?
- Вече ще говоря не като човек, който работи в „аматьорския театър", тоест с деца, младежи и възрастни, които не са професионалисти, а за моите професионални проекти. 
Тъкмо се връщам от среща за спечелен проект от Министерството на културата. Помощта, която се надявам скоро да ни бъде отпусната, е 50% от исканата сума. Трудно е. Опитваме се да измислим с актрисите и сценографката как точно ще се сместим в бюджета и да направим това, което искаме, правейки минимални компромиси с нашите творчески виждания. Защото орязаният бюджет означава или компромис с качеството, или някой да не получи хонорар - тоест, компромис с твореца. 
Аз мисля, че Национален фонд „Култура" положи много усилия. Това, че нямат нужния капацитет за бързо реагиране в новата ситуация, всъщност е проблем за всички ни. Забавянето на стипендиите, объркванията... Аз също получих пари от тези стипендии. Получихме парите, след като пандемията отмина. Ако човек разчиташе на тези пари, точно при най-строгите мерки, когато нямахме нито лев от хонорари... Въпреки цялото забавяне, аз вярвам, че тези хора полагат усилия. Ние също срещнахме трудности в административната част.


- Сложно ли е в България човек да се изхранва от изкуство?

- Мисля, че навсякъде е сложно човек да се изхранва с изкуство. Много малък процент от хората на изкуството са наистина богати. Да се говори колко успешни и заможни са артистите е балон, който изкуствено се надува. Само 5-10% от актьорите и режисьорите по света, тези, които пълнят салоните с кино и мюзикъл продукции, могат да си позволят по-добър стандарт на живот. Мисля, че навсякъде хората на изкуството са на ръба.

- Ако пандемичната обстановка се превърне в константа, в „новото нормално", как биха могли живите изкуства да се адаптират към нея?
- Живите изкуства няма да бъдат живи. Ще се дигитализират. Наши колеги ходеха да пеят по холовете на хора или излъчваха онлайн. Театрите играха без публика. Аз не виждам как живото изкуство би могло да се запази живо при пандемична ситуация.

- Биха ли могли да се създадат адаптирани театри?
- Ако адаптиран театър е човек да влезе в кутийка и да гледа, а отнякъде да го снабдяват с кислород... Какъв друг адаптиран театър? Аз не си го представям. Може би се връщаме към изконните форми на театъра. Театърът като синкретично изкуство - на открито.
Отдавна се говори, че театърът трябва да отиде към своите корени, към синкретичното, към обединяването на всички изкуства. Може би е това, може би зимно време трябва да стоим до огъня и да си разказваме приказки. Някога това е било живото изкуство. А напролет... да разцъфтим. 
Наистина не си го представям.
Всички говореха за новото нормално, че нищо няма да е същото, но на мен ми се иска да ги опровергаем и театърът да бъде като феникс. Ако съвсем спрем, мисля, че много малък процент от населението на земята ще каже: „Не мога без театър, без балет." Много малък процент ще каже: „Не мога да живея без изкуство!" Изкуството винаги е било за ценители.