Робърт Уилсън и „Айнщайн на плажа"

Както още в началото на тази година беше отбелязано, на Робърт Уилсън му предстоеше да режисира пиеса в Народен театър „Иван Вазов” през септември 2020 г. Актьорският състав на представлението „Бурята” по Уилям Шекспир беше внимателно подбран и отне дълго време за подготовка на всички условности около методологията на великия минималист с помощта на Ан Кристин Ромен - сърежисьор на Робърт Уилсън. За съжаление, като се вземат под внимание сегашните обстоятелства, не се знае дали публиката ще има възможност да изпита удоволствието от съвместната работа на българския и американския съвременен пърформанс и да се наслади на резултата на сцената. Но дори великолепното преживяване да бъде отложено, нека се запознаем с Робърт Уилсън и какво българската публика може да очаква. 

За дебюта на Уилсън в Ню Йорк, „Метрополитън опера” му дава под наем залата в неделя, когато операта няма репетиции - салонът е продаден за два дни. Така започва главозамайващата му кариера, която интерпретира вечни теми като езика, състоянието на материята и автентичността на сцената. Мотивът за разтегливостта на времето и повторяемостта присъства най-ярко в творенията му „Животът и времената на Йосиф Сталин“ - 12-часово представление, и KA MOUNTain and GUARDenia Terrace - поставено на върха на планина в Иран в продължение от седем дни.

Впоследствие Робърт Уилсън проектира сета за изпълнението на Лейди Гага на MTV Video Music Awards 2013 г. и създава „Живот и смърт на Марина Абрамович“ - опера за живота на световноизвестната сръбска артистка, която е може би най-известна с друг пърформанс за времето и любовта, по време на който преминава Китайската стена с вече бившия си партньор Улай. Друга публична личност - дизайнерът Пиер Карден, подкрепя пиесата без думи на Уилсън - „Погледът на глухия”, в Париж. За него сюрреалистичният поет Луис Арагон казва в публикувано писмо до Андре Бретон: „Това, за което ние, от които се роди сюрреализмът, мечтаехме, ще дойде след нас и ще се случва отвъд нас.” 

Операта, която му донася световна известност в колаборация с Филип Глас - „Айнщайн на плажа”, няма история, „нито рима, нито причина” (no rhyme or reason). Няма и плаж. Съществуват обаче загадъчни строфи, които са освежаващо непоследователни; космически звуци, издавани от орган, клавиши и флейта; осветление, което реже; криптични изображения, които се отпечатват решително в хипокампуса (частта в мозъка, която отговаря за дълготрайната памет); движение, така стилизирано, че лекото накланяне на пръст изглежда блестящо хореографирано; и има Айнщайн - пространство и време. Операта трае около 5 часа, заради което публиката има разрешение да излиза и влиза, когато реши, тъй като няма планирани паузи. Чарли Чаплин и Бъстър Кийтън са вдъхновение за Уилсън при създаването на героите.

Оперите обикновено се създават в този ред: либрето, музика, сценография. Операта „Айнщайн на плажа" е изградена по следния начин: сценография, музика, либрето. Докато чакат либрето по време на репетиционната фаза, артистите пеят числата от 1 до 8 по време на секциите за ритъм и solfège срички (до, ре, ми ..) за лирическите периоди. Този текст става постоянен и се имплементира изцяло в операта, когато Уилсън пита дали това е вокалното озвучаване на музиката, а Глас решава на място да отговори: „да“. Той ненавижда термина „минимализъм“ и предпочита „музика с повтарящи се структури“. Що се отнася до неговите композиции, отношението му е, че: „Музиката е много проста, подходът е много радикален." Уилсън и Глас вечерят заедно всеки четвъртък в японски ресторант, където Уилсън рисува изображения. Глас по-късно композира музика към тях. През 1976 г. танцьорите са и певците, а работата на Глас и Уилсън първоначално е озаглавена „Айнщайн на плажа на Уолстрийт“.

„Айнщайн на плажа“ започва с влак и завършва с автобус. Между тях има съдебна зала, затвор, пътуване до супермаркет, светещ монолит, любовници, които си разменят клетвени обети на пейката в парка, и много, много други. Айнщайн в снежна перука свири яростно на цигулката си през по-голямата част от вечерта. Хорът периодично се появява и изчезва от погледа. Продукцията включва и текст, написан от Кристофър Ноулс, който е артист с аутизъм. Пример за такава линия на персонажа е: „Бих. Би ли го. Би ли получил. Би ли получил малко. Дали ще получи малко вятър. Би ли получил някакъв вятър за. Дали ще получи някакъв вятър за. Ще получи ли вятър за ветрохода?”. А героят „Свидетел“ повтаря следното 43 пъти:

Бях в този предварително климатизиран супермаркет и имаше всички тези плажни шапки,
които можете да си купите,
които имат подобни пера като тези на Четвърти юли,
те бяха сини и червени и жълти.
Не се изкушавах да си купя,
но ми беше припомнено, че избягвам плажа.

Уилсън вярва, че в театъра най-важна е последната секунда, а следващата най-важна такава е първата и че театърът е за едно нещо. И ако не става въпрос за едно нещо - то е твърде сложно. „Сцената е различна от всяко друго пространство. Мразя натурализма. Да бъдеш на сцената е нещо изкуствено. И ако се опитате да действате естествено, изглежда изкуствено. Но ако го приемете като нещо изкуствено, става по-естествено.“

Имайки това предвид, първата основна стъпка на Уилсън е да покаже на актьорите как да застанат на сцената. За известния режисьор това е най-важното умение, но изглежда и най-трудното. Той цитира Езра Паунд: „Четвъртото измерение е тишината. И властта над дивите зверове.”

Догато чакаме да видим как актьорите излизат на сцената, може да разгледаме онлайн неговия известен проект с виртуални стаи тук: 

https://www.robertwilson.com/viewing-room