ООН отбеляза 75 години декларация за правата на човека – но има ли какво да празнуваме?

Наред с постигнатия напредък в борбата с безнаказаността за тежки нарушения, той посочи войните в Украйна и Близкия изток като пример, че човешките права „все още се нарушават системно” и настоя за „конкретни ангажименти” срещу авторитарните режими, припомняйки, че човешките права не са даденост, а трябва да се утвърждават ежедневно.

Новаторският документ, приет преди 75 години, отразяваше общата вяра, че светът „никога вече” няма да стане свидетел на ужасите от Втората световна война. С пресните си рани от опустошителната катастрофа, човечеството искаше принципи и правила, които да спазва, в интерес на собственото си оцеляване.

Но след 75 години, ООН казва, че днес в света бушуват 55 въоръжени конфликта, докато според Декларацията имаме право на убежище, здравни грижи, образование, семейство, свобода на словото, право да не бъдем изтезавани и преследвани и още много други. Документът е подписан от 192 нации и нито една не е оттеглила подписа си, т.е., нашите правителства трябва да ни гарантират тези права. Но не го правят - поне не всички и не винаги. 

Невъзможната мисия да поддържа спазването на декларацията е задача на ООН, но дори с международното право и конвенциите, които го подкрепят, ООН много трудно може да наложи нещо – освен да осъжда правителствата, злоупотребили с правата на своите граждани. През 90-те години на миналия век, когато падна Берлинската стена и Студената война се „размрази”, дори настъпи реален оптимизъм, че мисията може да проработи. Твърде за кратко. 

Хосе Аяла Ласо от Еквадор, сега на 91, е първият комисар на ООН по правата на човека и още съжалява, че в самото начало клаузите на документа са приети за „хубави цели”, а не за задължения. Когато заема поста през 1994 г., в бивша Югославия бушува война, но Ласо отива в Руанда, в опит да спре геноцида срещу народа тутси. Но е късно и ООН не успява да се намеси. Все пак Ласо и днес мисли, че „Не трябва да губим вярата си в способността на човешките същества да постъпват правилно“.

Последствията от безпомощността на ООН търпи наследничката му Мери Робинсън (Ирландия), която посещава Руанда, за да установи, че като представител на ООН е била „пренебрегната и унизена”. Но и днес е убедена, че „Човешките права са отговорът“, макар опитът ѝ от Руанда и приносът ѝ срещу расизма да демонстрират за пореден път огромната пропаст между надеждите, които ООН възлага на своите мисии, и реалните резултати. 

През 2001 г. като комисар на ООН по правата на човека, канадката Луиз Арбър, обвини Слободан Милошевич във военни престъпления – защото и днес вярва, че „върховенството на закона е организиращ принцип в съвременното общество”. Но когато след 11 септември 2001 г. САЩ се питат дали изтезанията са недопустими във войната срещу тероризма, Арбър на свой ред разполага само с възможностите да убеждава или да осъжда.

Тя казва, че ако прочете Декларацията, всеки извънземен би помислил, „че е попаднал в рая“ – докато призивите на ООН все още са „крясък в пустинята”, а държавите взаимно се обвиняват в „двойни стандарти”, заради „случайното” съвпадение на държавните им интереси с конкретна защита на човешките права. 

Тогава дали ООН изобщо може да постигне нещо за правата на човека? Мишел Бачелет (Чили), която до миналата година беше комисар на ООН в тази област, е оптимистка: „Всеобщата декларация все още е валидна. Защото дава минимален стандарт за това как можем да живеем заедно”.

Нави Пилей (Южна Африка), комисар на ООН по човешките права от 2008 до 2014, събра множество доказателства за военни престъпления във войната в Сирия, което продължи и нейният приемник, йорданецът Зейд Раад ал Хюсеин (2014 – 2018). Той вярва, че работата на екипа му е „да се опита да направи по-добро човешко същество”. И Фолкер Тюрк (Австрия), настоящият комисар на ООН по правата на човека, е решен да фокусира света в принципите на „преобразуващия документ”, отпреди 75 години. 

Колкото до 55-те въоръжени конфликта по света, Тюрк вярва, че трябва „да се поучим от тези кризи“ и да поставим правата на човека в основата на всичко, което правим. Амбициозно и вдъхновяващо, но реалистично ли е? Надеждата умира последна.