Как нашият „БВП комплекс“ ни пречи да попитаме: щастие или растеж?

В цялото кършене на ръце тази седмица относно това дали икономиката на САЩ е изпаднала в рецесия или не, липсваше едно важно съображение: ами ако мярката за БВП, върху която всички сме фокусирани, сама по себе си е мащабно погрешна?

Това е еретичен въпрос, разбира се, защото имаме работещ „комплекс на БВП“.

Има цял апарат от хора – икономисти, банкери, държавни служители и прогностици – чийто поминък зависи от измерването на БВП, поддържан като основен и краен метод за измерване на икономическото, или дори общественото здраве на дадена държава.

И, разбира се, растежът на БВП никога не е съвсем „правилен“. Или е твърде бърз, или бавен – и тези играчи винаги са готови да помогнат за коригирането на нещата.

Като оставим настрана недостатъците на експертите при прогнозиране или коригиране, като се фиксира върху БВП, тази високопоставена група често пропуска елементи като устойчивост и качество на живот.

„БВП е пряк път, не е достатъчно изчерпателен“, казва икономистът Мохамед Ел-Ериан. „Това е когнитивен капан. Всички сме свикнали да измерваме нещата чрез БВП и имаме огромен проблем да се измъкнем от това. Също така е важно естеството на растежа на БВП. Включва ли всичко? Това е полезна мярка, но е само малка перспектива в една икономика.“

„Това, за което сега сме загрижени, е свързано с качеството на продукцията на нашата икономика – качеството на храната, която ядем, качеството на въздуха, който дишаме“, казва Дейвид Пилинг, автор на книгата „Заблудата за растеж“от 2018 г., който изследва нашата обществена мания за икономически растеж. „Единственият начин да увеличите БВП на Деветата симфония на Бетовен е да я изсвирите два пъти по-бързо, за да имате повече от нея.“

Преди да ме обвините, че ви хвърлям прах в очите, знайте, че в някои случаи гледаме отвъд БВП.

Пример: Най-бързият начин една фабрика да се разрасне е разходите да се подържат възможно най-ниски, което означава изхвърляне на токсични отпадъци в близката река. Разбира се, че не правим това днес, но бихме могли да направим много повече.

Поставянето под въпрос на БВП обаче повдига още по-фундаментален въпрос: Има ли нужда една икономика да расте? Този въпрос е бил обсъждан поне от времето на Джон Стюарт Мил в средата на 19 век насам. По-наскоро Херман Дейли, бивш старши икономист на Световната банка, беше водещ глас в движението за „стабилно състояние“, за което говори в скорошно интервю за New York Times.

Има един тон интересни неща от Дейли, като например: „Земята не се разширява. Ние не получаваме нови материали и не изнасяме неща в космоса. Така че имаме Земя в стабилно състояние и ако не разпознаваме това, значи имаме проблем с образованието.“

Холистичните социално-икономически модели не са широко възприети – разбира се, с някои забележителни изключения.

През 1972 г. Бутан изостави БВП като мярка за икономически прогрес и го замени с... щастие. The Guardian съобщава тогава: „Бутан подкрепя нов подход към развитието, който измерва просперитета чрез формални принципи на брутното национално щастие (БНЩ) и духовното, физическо, социално и екологично здраве на своите граждани и природната среда.“

За бутанския експеримент е писано много,и има недостатъци, но дори и критиците му трябва да признаят успехите му. 

Нова Зеландия, от своя страна, вече има „бюджет за благоденствие“.Vox отбелязва: „За министър-председателя Джасинда Ардърн целта на държавните разходи е да осигурят здравето и удовлетворението от живота на гражданите. И това – а не богатство или икономически растеж – е показателят, по който трябва да се измерва напредъкът на една държава. БВП сам по себе си, казва премиерът, „не гарантира подобряване на стандарта ни на живот“ и не „взема предвид кой може да има полза и кой е изоставен“.

„Наистина важното нещо, което Нова Зеландия разбира, е, че субективните данни за благосъстоянието могат да бъдат използвани за отключване на политическата ситуация“, казва Джон Хелиуел, почетен професор в Университета на Британска Колумбия.

Някои американски икономисти се присмиват на Бутан и Нова Зеландия: „крехки икономики“, странни работи – такива неща. Същите тези мрачни учени пренебрегват също Италия, Испания и Франция, които като че ли правят бюджета си – поневнимание до известна степен – по тези параметри в продължение на векове. И те също са доста прилични места за живеене, смятам.

БВП съвсем не е свещена метрика, нито е безпогрешна.

На първо място, не забравяйте, че до 1991 г. използвахме термина БНП (брутен национален продукт) за измерване на икономиката. 

Що се отнася до погрешността, погледнете към Ирландия и нейния епизод на „икономическия леприкон“ – фраза, измислена от Пол Кругман, след като страната отчете ръст на БВП от 26,3% през 2015 г., в резултат от масивни схеми за данъчно убежище за мултинационални компании – и по-специално, изглежда, Apple.Две години по-късно Ирландия замени БВП с модифициран БНД (брутен национален доход).

Но „комплексът на БВП“ не трябва да прибягва до такива крайности, за да спечели в тази игра.

Коригирането на нисък или ненарастващ БВП чрез фискална политика (намаляване на данъци) и монетарна политика (намаляване на лихвените проценти) непропорционално помага на класата на големите играчи, която включва гореспоменатите икономисти, банкери, държавни служители и прогностици. Тези инструменти не се отнасят пряко до продължителността на живота, детската смъртност, пристрастяването към наркотици, убийствата и нивата на самоубийства. Нито една страна не е по-обсебена от данните за БВП отколкото САЩ, и въпреки това качеството на живот в сравнение с други държавие шокиращо смущаващо.

„БВП се претегля към хората, чиито доходи са по-високи. Техният опит е този, който доминира в БВП“, казва Ричард Истърлин, почетен професор по икономика в Университета на Южна Каролина. „В случая на щастието няма значение дали сте голям акционер или фермер. Всеки от вас има еднакво значение.“

Възможно ли е да има силен растеж на БВП и високо качество на живот в цялото общество?

Някои може да възразят, че се е случвало в Съединените щати – въпреки че огромни части от населението са имали оскъдни граждански права в онези „добри стари времена“. 

Може би Сингапур, но и там има ограничени граждански свободи.

И така, какво бихте предпочели: силен растеж на БВП и лошо качество на живот за мнозинството от гражданите, или да се намери друга мярка, която да помогне да се развеят всички знамена?

Мисля, че изборът клони към последното.