На чия страна е Китай?

След военната агресия на Русия в Украйна западните политици призоваваха Китай „да застане на правилната страна на историята”. И донякъде нечут остана отговорът, че Китай Е на правилната страна, въпреки първоначалната руска пропаганда за пълно единомислие между лидерите на двете страни. 

Но поведението на Китай към Русия ясно показва друга позиция, започнала още при посещението на руския президент на Зимните олимпийски игри в Пекин. Там Владимир Путин определено беше второразряден гост, с място на официалната трибуна между африкански и азиатски диктатори и с няколко две-три минутни срещи със Си Дзинпин. Китайският лидер не обеща на Путин нищо, но помоли инвазията да не започва по време на Олимпиадата. Путин пък обяви Тайван за неразделна част от Китай и подписа куп споразумения с краен резултат Китай да получава безсрочно и почти даром руски нефт, газ и други суровини.

Но „операцията” на Путин в Украйна продължава вече четвърти месец, предизвиквайки колапс в глобалната икономика, което в крайна сметка засегна и Китай – и втората икономика в света, която все още се бори с ковид-кризата, пое курс на безпрецедентна външна политика към Руската федерация: китайското правителство просто не отговаря на нито едно от официалните искания на Кремъл и големия руски бизнес, независимо за какво става дума.

Русия го разбра - и Китай изчезна от официалното медийно пространство на Москва, ударена от ограничения внос на китайска електроника и стъписана пред нулевия интерес на Китай да купува чуждестранните компании, които Русия „национализира”. За сметка на това Поднебесната империя купува все по-огромни количества руски нефт и газ на споменатата вече безценица.

Мнозина подхвърлят, че политиката на Китай към Русия напомня мъдрата мисъл на древния китайски философ Лао Дзъ – ако стоиш дълго край реката и не правиш нищо, току виж дочакаш да доплува трупа на врага ти. Изглежда, че вбесен от тежката икономическа ситуация, която Путин предизвика в света, Си Дзинпин седи край реката – и чака. 

Всъщност, нито една страна в света не е удряла толкова тежко икономиката на Китай, както военните изстъпления на Путин. 

Първо, безработицата в Китай скочи до 7.9%, а сред младежите от 16 до 24 години – до 18.2%. Рязко спадна търсенето на  китайски компоненти, необходими за производствата на изтеглилите се от Русия чуждестранни компании. Това доведе до закриването на много китайски бизнеси. Търговията с ЕС е под строг контрол. Войната спря китайските инвестиции в Европа, включително и в Украйна, а нови не се планират, докато Путин изнудва света с ядреното си оръжие.

Второ, в резултат на безработицата, инфлацията скочи. Това срина имотния пазар и строителството, дърпайки надолу и китайската, и световната икономика. 

Трето, заради зърнения дефицит в Китай вече се чувства недостиг на почти всички хранителни стоки. Стратегическите запаси се опразват, хората панически се запасяват с ориз. В някои региони още през април и май яйцата изчезнаха и се предлага само яйчен концентрат на прах. Същевременно, Китай не може да разшири договорите си за доставка на селскостопанска продукция с други страни. 

Путин искаше да умори от глад украинците, повтаряйки престъплението на Сталин от 1932 – 1933 г., но под ударите му попаднаха милиард и половина китайци. Представете си как Си Дзинпин гледа армия варвари да убиват хора, да рушат цели градове и да крадат имуществото на украинците, а за това да плащат пословично трудолюбивите китайски работници! 

Аналитици отбелязват, че ако вземе открито страната на Украйна, Си Дзинпин ще го направи не заради свободата на украинците, а за да защити правото на Китай да търгува с целия свят на разбираеми пазарни принципи и да продължи да се развива като съзидателна сила.

На този фон все по-малко се говори за обтегнати отношения между САЩ и Китай, докато новините все по-често съобщават за възможното взаимноизгодно сътрудничество между двете първи икономики в света: САЩ зависи от китайските стоки, Китай – от американските технологии. И двете страни искат да работят и да развиват икономиките си с дълбокото убеждение, че конкуренцията на полето на развитието е по-важна от разрушението, което Русия превърна в своя национална идея. Защото смисълът на политиката на Си Дзинпин е да създава, а на „руския свят” на Путин – очевидно да руши.