Една голяма метафора на „Брекзит“

Текстът е препубликуван от "Портал Култура".

Режисьорският тандем Майкъл Удуърд и Макс Барън познава добре България заради рекламните проекти, които реализира тук. Неслучайно талантливите режисьори избират България за първия си късометражен филм. Кастингът, операторът и голяма част от техническите екипи са изцяло български. Преди няколко дни техният филм Three Meetings Of The Extraordinary Committee („Три заседания на чрезвичайния комитет“) получи номинация за наградата БАФТА в категорията за късометражни продукции. На 13 март ще бъдат обявени победителите. С актьора Мартин Христов разговаряме за главния герой във филма, за работата с британските режисьори, черно-белия светоглед, за надеждите и мечтите на младите творци в България.

Филмът Three Meetings Of The Extraordinary Committee има двама режисьори – Майкъл Удуърд и Макс Барън, за които това е първи късометражен проект. Как се работи с двама режисьори на терен? И резултатът двойно по-добър ли е?

Това са хора, които са научени на професионализъм от световно ниво. Освен че са приятели в живота, те се разбират в работата си перфектно! Наистина ми се случваше много пъти да ги питам за нещо, свързано с дадена сцена, и нямаше никакво значение кой ми отговаря! Там, на снимачната площадка, те са като един. Предполагам, че когато са в такъв синхрон двама души, е само предимство да са двама.

В едно интервю Макс Барън споделя, че са се вдъхновили от интересна локация близо до София, за която са си помислили: „Какво можем да снимаме, което да използва това невероятно място и всички тези страхотни актьори?“. И че по време на рекламните им проекти в България са се срещнали с много талантливи български актьори, които са ги вдъхновили за този проект. Вие как се срещнахте с този проект?

Тандемът Jones (МаxBarron & MikeWoodward) са снимали в България преди, както отбелязахте, но сценарият за късометражния филм вече е бил готов. Нямали са локация. И по време на снимките на една от рекламите им, пътувайки из страната, са се впечатлили от атмосферата, която носят някои от нашите села. „Как така все още има тоалетни, които са в двора, извън къщата, а на 20 км от селото е София – голяма, модерна столица?“. Но тези села били много подходящи за техния сценарий и носели автентична красота за тях. Досега рекламите им били с чужди актьори заради спецификата на проектите и пазара, който изисквал друг тип актьори. Така е започнало по-дълбокото проучване за български актьори. Разбрах, че са гледали български филми, за да усетят начина, по който играем, да видят нашите лица и излъчване. Следва кастинг – с по 10–12 предложения за всяка роля. На мен ми се обади кастинг режисьорката Милена Калева, покани ме и ми изпрати откъс от сценария. Научих текста и се явих на кастинга, в който си партнирах с нея. Направих представяне на английски за режисьорите, разбира се, но после текста го говорехме на български. Самите Jones не бяха там. На тръгване от кастинга Милена ми каза, че ще се обади независимо дали са ме одобрили, или не, което е пример, който все повече агенции трябва да последват. И така, в крайна сметка, стигнах до репетициите на маса в офиса на българските продуценти в Бояна.

Дълъг ли беше репетиционният период? Колко дни продължиха снимките?

Репетирахме един ден на маса, събрахме се с колегите, заведоха ни в офиса на b2y (продуцентите от българска страна) и там се запознахме с режисьорите. Млади, модерни, уверени, тандемът Jones вдъхваше респект у всеки от нас. Те, разбира се, говореха на английски, имаше асистенти за всеки случай, но си спомням, че разговорите протекоха гладко и четенето на целия сценарий мина безпроблемно. Ние четем на български – те слушат на английски. Скоро след това дойде първият от двата снимачни дни. Той започна от рано сутринта, преди изгрев слънце, в село Студена, Пернишко. Изключителни професионалисти са българските екипи, които се занимаваха с всичко на терен и извън него. Сега си давам сметка, защо все повече холивудски продукции идват да снимат тук. На терен се работеше изключително организирано и стегнато, вече много пъти бяха разиграли и обсъдили помежду си какво трябва да стане, как да се заснемат нещата. Комуникацията между режисьорите, актьорите, екипа, оператора, всичко това мина гладко и безпроблемно. Оператор на филма е големият Крум Родригес.

Разкажете ни за вашия герой във филма?

Моят герой е синът на председателя на Комитета на село Добре. Но баща ми във филма умира и аз заемам мястото му като член на Комитета. Затворено момче, скромно, неразбиращо „политическите“ дела на селото. Направо не съм си на мястото, така да се каже. В селото пристига човек, който предлага на Комитета да замени всичките крави и да вземе земите ни в замяна на една Уникрава, която ще дава повече мляко от всички останали крави, взети заедно. Тук вече започва конфликтът – половината от членовете на Комитета са „за“, другите – „против“. А моят герой оглавява групата на противниците на тази идея. Минава време, аз вече съм издигнат за председател на Комитета, но до единодушно решение по въпроса с Уникравата така и не се стига…

Интересен е погледът отвън (сценаристите и режисьорите са чужденци) към нашата действителност. Черно-бял ли е светогледът на персонажите? Този черно-бял „цветови код“ в историята може би поставя акцента именно върху героите?

Да, снимането в черно и бяло определено поставя акцент по-скоро върху персонажите на филма. Махайки цветовете, Jones успяват да помогнат на филма да изглежда по-семпъл, епохата – не толкова модерна. Понеже не се конкретизира в коя година се развива действието, това е страхотен начин да се внуши на зрителя, че действието не се случва в настоящето. Черно-белият код решава проблема с някои от ярките цветове, които неминуемо присъстват в сегашното, модерно време. Но и персонажите са крайни. Затова и не могат да вземат решение. Те са точно такива – черни и бели.

Някъде прочетох, че Three Meetings Of The Extraordinary Committee е „филм за човешката природа и за това какво се случва, когато хората, които имат много малка надежда, получат надежда в нереалистична форма“. Колко е голяма надеждата в този филм?

Някои зрители може би ще припознаят във филма актуални български проблеми, макар че Three Meetings Of The Extraordinary Committee изобщо не е правен с такава цел. Явно има паралели между тук – в България, и там – във Великобритания. Филмът също така прилича много на една голяма метафора на „Брекзит“, носейки в себе си образи, олицетворяващи различните социални и политически групи в Кралството. Със сигурност надежда в момента има. Поне за нас от екипа на филма.

Номинацията за ВAFTA е сериозно признание за стойността на филма. Но това е и шанс българските творци да излязат на международна сцена. Лично за вас какво е тази номинация?

Тази номинация е за филма – за режисьорите, оператора, целия екип на терен и актьорите – Васил Драганов, Стефан Къшев, Валентин Гошев, Николай Брънзалов, Иван Несторов, Димитър Селенски. Лично аз смятам, че все повече се проправя път до международната сцена. Периодично сме имали изяви, и то какви – Христо Шопов, Христо Живков, Димитър Маринов, Юлиян Костов, Мария Бакалова и др. Неминуемо, следвайки бързите темпове на развитие на света изобщо, това ще се отрази и на хората, занимаващи се с кино в България. Все по-достъпно ще става, голямото око на Саурон все повече ще се обръща към нас и това започва да си личи. Това ме радва, дава ми надежда.

За какво мечтае млад актьор като вас в днешно време, в режим на пандемия? Колко са големи мечтите ви?

Мечтая преди всичко аз и близките ми да сме добре и да можем да живеем спокойно и красиво. Щастието ми е еднакво и когато съм започнал да се занимавам с професията, когато ме приеха в Академията, и когато разбрах за номинацията на филма за ВAFTA. Един ден, като стигна до Холивуд, ще ви кажа отново нещо подобно (смее се).

Мартин Христов е роден през 1993 г. в София. През 2014 г. е приет в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ със специалност Актьорство за куклен театър в класа на проф. Боньо Лунгов. Завършва висшето си образование в ТК „Любен Гройс“ в класа на проф. Надежда Сейкова през 2017 г., оттогава е и част от трупата на ДСТ „Алеко Константинов“.