Ву Нгуен – виетнамецът, който иска да помага на българското общество

Работил е като бизнес редактор в The New York Times. В България е познат като един от финалистите в предаването MasterChef. В момента работи в сферата на информационните технологии, ръководейки OpenSensors  и помагайки на бизнеса и общностите да използват IoT за оптимизиране на различни аспекти на своя бизнес.

Ву и съпругата му Ралица имат мечта, която искат да реализират тук - в България. Те имат желанието да създадат социален проект, с който да подпомагат обществото! Може да прочетете повече подробности в интервюто ни с Ву: 

Казвам се Ву и съм роден във Виетнам. С родителите ми се преместихме в България, когато бях на 11 години. Прекарах по-голямата част от детство си в Бургас и София. След гимназията заминах да уча в САЩ. В САЩ първоначално учих компютърни науки и бизнес, впоследствие преминах на живопис, но накрая завърших журналистика. Не беше най-разумното решение понеже моите родители искаха да уча бизнес или медицина, но до някаква степен го направих напук.

Понеже само една малка част от детството си съм прекарал във Виетнам, не си спомням много. За пръв път, още когато бях първи клас, дойдохме с майка ми в България. Тук прекарах част от първи и втори клас и после се прибрахме във Виетнам. Междувременно, докато бяхме в България, майка ми ми преподаваше вкъщи. Трети и четвърти клас прекарах във Виетнам и в началото на 5. клас пак заминахме за България. Тогава за една година научих български език, докато ходех и на училище. Учителката ми по български в училище ми преподаваше езика и на частни уроци. За една година минах материала от буквара до 5-ти клас.

Спомените ми от Виетнам са предимно около роднините ми и храната. Имам огромна рода, само първите ми братовчеди са около 25 на брой. Имаме си собствена група във фейсбук - там сме почти 100 човека. Доста голяма част от роднините ми се занимават с храна и ресторантьорство и моите детски спомени са свързани с това. Имам много добра памет за визуални неща и аромати.

Когато усещам някаква позната миризма, веднага мога да си представя мястото, където съм я усетил преди това. Чрез храната пътувам във времето и преживявам хубавите спомени наново. Това до голяма част обяснява моята страст към храната!

Животът ми е пълен с пътувания. Баща ми е завършил строително инженерство в Ташкент, Узбекистан, по времето на СССР. След университета се е върнал във Виетнам и там се е запознал с майка ми. Животът във Виетнам тогава е бил много тежък, особено след Американската война. Икономиката на Виетнам е била съвсем срината.

Родителите ми са чакали три години, за да съберат достатъчно средства, преди да ме имат. И една година след като съм се родил, баща ми заминал за България, за да работи. Ние с майка ми пътувахме между Виетнам и България доста пъти през годините, докато най-накрая не решихме да останем тук за постоянно. На родителите ми им хареса начинът на живот в България и заради това решиха да останат тук.

Както казах, бях много малък, когато пристигнах за пръв път тук. Но баща ми ми е разказвал как още първите дни в България съм излязъл с една топка пред блока и съм се заигравал с децата. Никога не съм имал проблеми да общувам с други деца и те ме приемаха веднага в групата. Имам страхотни спомени оттогава, понеже дълго време живеехме в Бургас, а аз много обичах морето.

Върнахме се в България преди 8 години. Преди това бях 12 години в САЩ.

Когато се прибрахме, ми отне точно около месец, за да свикна пак с живота тук. Много бързо се свързах със старите ми приятели от детството и веднага ме накараха да се чувствам у дома си. Чувствах се все едно никога не съм заминавал.

Нещата бяха малко по-трудни за голямото ни дете, защото е роден в САЩ. С него си говорехме само на английски и му беше малко трудно, докато не научи български, но това се случи доста бързо. Първите няколко години тук се чудех какво да правя с живота си понеже бях много изморен от работата си в САЩ. 

Харесвам България. Това може да прозвучи доста странно, но ми харесва манталитета на българите. Може хората да са малко цинични и понякога злобни, но през повечето време те са топли и добродушни.

Преди 3 г. катастрофирах през зимата, докато прибирах децата от училище. Жена ми трябваше да ходи с децата пеша в снега, за да се приберат, докато аз чаках полицията. Носела е малкия на ръце и е изгубила обувката му по пътя. Непознати хора са ѝ се притекли на помощ, тръгнали по пътя назад, за да намерят падналата обувка и да ми я донесат. После даже звъннаха да проверят дали сме добре.

Участвах в първия сезон на предаването MasterChef България и после отворих едно малко заведение. Това ни беше обща мечта - на мен и жена ми Рали. Но доста бързо осъзнах, че в тази индустрия далеч повече се работи и се върнах обратно към IT сферата. Сега ръководя един start-up, който е базиран в Англия - работим заедно с много свестни хора.

Цял живот съм пътувал и съм живял на много различни места. Никога не съм стоял на един адрес повече от 4 – 5 г., а в повечето случаи само около 1 година. Но определено детството ми в България ме оформи като човек. Аз лично се чувствам повече българин, отколкото американец или виетнамец.

Още когато се прибрахме в България, с жена ми започнахме един start-up за финансово образование за деца. В България много голяма част от хората не знаят как да пестят пари и да ги инвестират в нещо полезно. А този навик се учи най-добре, докато си още дете. Построихме платформата и я пуснахме на пазара и имахме няколкостотин потребители, но съвпадна с Master Chef и я изоставихме. Сега сме заети с друг проект, но мислим евентуално да се върнем към това.

С жена ми искаме да създадем социален проект, с който да подпомагаме обществото, защото си мислим, че средата, в която сме израснали, ни е дала много добро начало на нашия живот!